— Джон — започна Бел, — наистина не мисля, че моментът е подходящ. — Тя се обърна към останалите и им се усмихна широко, но безсилно.
— Много съжаляваме, но се налага да вървим.
Джон изръмжа. Персефона прие това за потвърждение от негова страна и му махна.
— До скоро виждане — изчурулика.
Той отново изръмжа и този път Персефона си замълча.
Бел погледна съпруга си.
— Ще тръгваме ли?
Той излезе и тъй като ръката й все още беше закачена за неговата, тя тръгна с него. Когато излязоха на улицата, Джон се обърна към нея и каза рязко:
— С карета ли дойде?
Тя поклати глава.
— Наехме файтон.
Това изглежда не го зарадва и Бел не каза нищо, докато той спираше друг файтон. Пропътуваха пътя до дома в пълно мълчание. От време на време тя поглеждаше тайно профила му и забеляза, че един мускул на бузата му потреперва силно.
Беше бесен. Тя го погледна отново. Трептенето се беше засилило.
Повече от бесен. Просто чакаше да се приберат, за да не я злепоставя пред кочияша.
Помисли си, че сигурно и на това трябва да е благодарна.
Файтонът спря пред къщата на Блайдън и Бел излезе, докато Джон плащаше на кочияша. Тя изтича по предните стъпала, пробяга през вестибюла и стигна до гостната в задната част. Не искаше да избягва Джон — е, може би би се опитала, ако мислеше, че може да й се размине. Но в действителност просто се опитваше да избере стая, която да е възможно най-далеч от прислугата.
Джон беше само на няколко стъпки след нея, толкова бесен, че почти не куцаше. Тресна вратата зад себе си.
— Какво по дяволите си мислеше, че правиш?
— Притеснявах се за теб.
— И затова ме проследи до срещата ми със Спенсър? Извинявай, че не аплодирам здравия ти разум.
— Но…
— Наясно ли си що за човек е Спенсър? — избухна Джон. — Той изнасилва жени. Разбираш ли значението на думата изнасилване?
Бел скръсти ръце.
— Мразя, когато започнеш да говориш саркастично.
— Не ме интересува.
Тя стисна зъби при този груб тон и се обърна.
— По дяволите, жено! Изложи се на опасност. И въвлече и Ема и Персефона заедно със себе си. За това помисли ли?
— Помислих си, че може да ти потрябвам — процеди тя.
— Да ми потрябваш ли? Разбира се, че ми трябваш. Трябваш ми защитена, в безопасност у дома. А не да се разхождаш пред очите на убийци.
Бел се завъртя рязко към него.
— Не съм някаква безпомощна госпожица, която няма нищо против да си седи вкъщи, докато ти си се шляеш из града. И ако дори за миг може да си помислиш, че няма да сторя всичко по силите си, за да те опазя, значи не си наред с главата.
— Чуй ме, Бел — захвана Джон с нисък глас. — Не знаехме много за Спенсър. Нямахме представа какво може да направи. Може и да е решил, че най-добрият начин да ме нарани, е чрез теб. Можеше да те отвлече този следобед.
— Нали каза, че Спенсър не би посмял да направи нещо в оживено кафене. Излъга ли ме? Кажи! Излъга ли ме, за да не се тревожа за теб?
— Триста дяволи, разбира се, че не те излъгах. Не мислех, че Спенсър би посмял да направи нещо в Хардиман. Във всеки случай не можех да бъда напълно сигурен и не виждах причина да те излагам на опасност.
— Джон, аз ще ти помогна, независимо дали ти харесва или не.
— За бога, жено, престани да се инатиш! За тези неща се иска план и стратегия. Ако продължиш да нахлуваш, без да гледаш къде стъпваш, само ще ми попречиш.
— Джон, моля те — нямаше да се налага изобщо да нахлувам, ако ме беше включил в плана.
— Няма да позволя да се озовеш в положение, от което не можеш да се измъкнеш.
— Джон, направи ми една услуга. Притеснявай се за себе си. Аз тичам бързо. По-бързо от теб.
Джон се сви, сякаш го бяха ударили.
— Не подозирах, че раната ми ме прави по-малко мъж за теб.
— О, Джон, знаеш, че не това имах предвид. — Бел обви ръце около него и го притисна към себе си. — Просто ужасно се страхувам и съм ядосана, да ядосана съм на този човек. — Бел спря да си поеме дъх, изненадана от откритието, че усеща по-скоро гняв, отколкото страх. — Ядосана съм и излях гнева си върху теб, което не е честно. Просто толкова много те обичам и…
— Бел, моля те.
Тя го пусна и го избута гневно.
— За какво ме молиш? Моля те, не ми казвай, че ме обичаш? Моля те, не ме обичай!