— Не мога да го приема.
— Какво не ти е наред?! — избухна тя. — Защо не можеш да…
— Това, което не ми е наред — прекъсна я той със стоманена нотка в гласа и сграбчи ръцете й над лактите, сякаш я стягаше в окови, — е, че изнасилих едно момиче.
— Не — задави се тя. — Не е вярно. Каза ми, че не е вярно.
— Все едно, че бях аз — отвърна той, несъзнателно повтаряйки думите на майката на Ана.
— Джон, не говори така. Ти не си виновен.
Той я пусна с вледеняваща ненадейност и отиде до прозореца.
— Можех да се кача в онази стая много преди това.
Бел вдигна ръка към устата си в потрес.
— О, Джон, какво ти е причинила тази история? — прошепна тя.
— Дали ме е направила по-малко мъж? Да. Дали е почернила душата ми? Да. Дали…
— Стига! — Бел запуши ушите си, неспособна да понесе думите му. — Не желая да слушам.
Той се завъртя към нея:
— Ще слушаш и още как. — Когато тя не реагира, той се върна до нея и рязко свали ръцете й от ушите. — Бел, това е мъжът, за когото се омъжи. С когото ще бъдеш в добри и лоши времена. Не можеш да кажеш, че не съм те предупредил.
— Кога ще разбереш, че не ме интересува какво се е случило в Испания? Съжалявам, че се е случило и се моля за душата на бедното момиче, но това е всичко! Тази случка не те е направила лош човек и не намалява любовта ми към теб!
— Бел — отвърна той с равен тон. — Не искам любовта ти. Не мога да я приема.
Преди още Бел да осъзнае какво прави, ръката й се надигна и го зашлеви през лицето.
— Как смееш! — задъхано извика тя, докато цялото й тяло се тресеше от гняв. — Как смееш да не ме зачиташ така!
— За какво по дяволите ми говориш?
— Никога, нито дори веднъж в живота си, не съм давала любовта си на друг мъж. А ти ми я хвърляш в лицето като някаква дреболия.
Той я хвана за китката.
— Не ме разбра. Не мога да приема любовта ти точно, защото я ценя толкова високо.
— Не я приемаш, защото не я приемаш и толкова. Оплел си се в криворазбрана вина и самосъжаление. Как да изградя живот с човек, който не може да остави миналото зад себе си?
Той пусна ръката й, чувствайки се като най-долен мерзавец задето е посмял да я докосне.
— Как бих могла да си позволя да продължа да обичам мъж, който не може да ми отвърне със същото?
Той се взря в нея и внезапно цялото му тяло се почувства някак особено.
— Но Бел — прошепна, — аз те обичам.
Не знаеше какво точно очаква тя да направи при тези думи, но със сигурност не и това, което се случи. Тя се отдръпна, сякаш я бяха ударили и за кратко остана без думи. Вдигна ръка и го посочи с показалец на няколко пъти, докато гърлото й издаваше нечленоразделни звуци.
— Не — изрече с мъка най-сетне. — Не. Не го изричай. Не ми го казвай.
Той само я погледна, а на лицето му ясно беше изписано всяко чувство, което някога бе изпитвал към нея — любов, вина, копнеж, страх… Всичките.
— Не можеш да правиш това — продължи тя, а всяка дума я пробождаше. — Нямаш право. Не можеш да го казваш, а на мен да не разрешаваш. Не е честно.
— Бел, аз… — протегна ръка към нея той.
— Не! — Тя отскочи назад. — Не ме докосвай. Аз… не ме докосвай.
— Бел, не знам какво да кажа. — Той сведе поглед.
— Аз… аз… аз… — Думите й се оплитаха в гърлото. Цялото й тяло бе дотолкова обладано от чувства, че тя не можеше да говори. Преглътна конвулсивно, отвори вратата и избяга.
— Бел! — извика Джон. Тя не го чу. Той се свлече в едно кресло. — Обичам те.
Но думите прозвучаха жалко, дори за самия него.
Глава двадесета
Бел нямаше представа къде отива, когато излезе от стаята, но щом се блъсна в прислужницата си Мери в коридора, разбра какво трябва да направи.
— Сложи си наметалото. Мери — каза тя с нетипично остър глас. — Трябва да изляза.
Мери погледна през прозореца.
— Навън е доста облачно, милейди. Сигурна ли сте, че задачата ви не може да почака до утре?
— Нямам задача. Просто искам да изляза.
Мери долови задавения тон в гласа на своята господарка и кимна.
— Веднага се връщам.
Бел стискаше здраво наметалото към тялото си. Не бе успяла да го свали след като двамата с Джон бяха влетели в къщата след посещението в кафенето на Хардиман.
След като Мери се зададе по стълбите, Бел дори не я дочака да стигне долу, преди да отвори входната врата. Имаше нужда от свеж въздух. Имаше нужда да бъде навън.