Те закрачиха по улица Ъпър Брук към Парк Лейн. Мери веднага се опита да завие на юг.
— Не искате ли да отидем към Ротън Роу? — попита тя, когато Бел продължи на запад без нея.
Бел поклати глава яростно.
— Искам да съм далеч от хората.
— Няма опасност да се окажете сред много хора, милейди. — Мери се огледа. Всички изискани лондончани бързаха да напуснат парка. Небето изглеждаше сякаш всеки миг ще се излее. — Наистина смятам, че трябва да размислите и да се приберете у дома. Сигурна съм, че скоро ще завали. Освен това се стъмва. Майка ви ще ми откъсне главата. Или съпругът ви.
Бел се завъртя.
— Не го споменавай.
Мери отстъпи.
— Добре, милейди.
Бел веднага издаде въздишка на разкаяние.
— Съжалявам, Мери. Не исках да бъда рязка с теб.
Прислужницата постави утешително длан върху ръката й. Бяха заедно вече няколко години и Мери познаваше добре господарката си.
— Всичко е наред, милейди. Той ви обича много.
— Тъкмо в това е проблемът — промърмори Бел. Пое си дълбоко дъх и продължи да върви през парка. Не знаеше колко дълго бяха вървели.
Вероятно не много, но вятърът и студът я умориха. Най-сетне се обърна към прислужницата:
— Мери, да се връщаме у дома.
Прислужницата въздъхна с облекчение. Двете бяха изминали няколко метра, когато Бел внезапно протегна ръка пред Мери.
— Спри — прошепна високо.
— Какво има?
Бел присви очи в посока на русия мъж на тридесетина метра пред тях по пътеката. Спенсър ли беше това?
Лошото й зрение не й позволяваше да разбере със сигурност. Проклятие, защо бе постъпила толкова лекомислено? Никога не би излязла в парка само с прислужницата си, ако беше мислила с главата си. Едра капака дъжд падна на носа й и я изтръгна от вцепенението.
— Назад — прошепна тя на Мери. — Много бавно. Не искам да привличаме внимание.
Двете се обърнаха и тръгнаха на пръсти към залесена част от парка. Бел мислеше, че русият не ги видя, но нервите й все още бяха нащрек. Вероятно не беше Спенсър, опита се да се увери тя. Ако беше, щеше да е твърде голямо съвпадение той също да се разхожда из Хайд Парк в този студен и ветровит ден, само за да подиша чист въздух. Единствената причина да е навън би била, за да я преследва, а русият явно не я преследваше.
Все пак трябваше да внимава. Тя навлезе по-навътре сред дърветата.
Внезапно въздухът се разцепи от гръм и дъждът се заизлива бързо и силно. Само след няколко секунди и двете с Мери бяха прогизнали до костите.
— Трябва да се връщаме — извика Мери през трясъка на бурята.
— Не и преди русият…
— Отиде си! — Мери я хвана за ръката и я повлече към поляната.
Бел издърпа ръката си.
— Не! Не мога! Не и ако… — Тя се загледа напред. Нямаше и следа от него. Не че виждаше много. Вече бе почнало да се стъмва и без това, а дъждът съвсем довърши работата.
В ушите й прогърмя внезапен трясък. Бел ахна и отскочи. Гръм ли беше това? Или куршум? Тя се затича.
— Милейди, не! — Мери хукна след нея.
Обхваната от паника, Бел тичаше през дърветата, роклята й се захващаше в клоните, а косата й влизаше в очите. Спъна се, падна и отново се изправи. Дишаше тежко и не знаеше къде се намира. Със сигурност не видя ниския клон пред себе си.
Той я удари в челото. Бел падна.
— Милостиви боже! — извика Мери, коленичи и разтърси господарката си. — Милейди, събудете се, събудете се!
Главата на Бел се мяташе наляво и надясно.
— О, не, не, не! — занарежда Мери. Опита се да издърпа Бел по пътеката, но дъждът беше пропил през дебелите й дрехи и тя бе станала твърде тежка за прислужницата.
С безнадежден вик Мери я изправи и облегна на едно дърво.
Трябваше или да остане при нея, или да се върне да повика помощ. Не й се нравеше мисълта да остави господарката си сама, но пък другата възможност… Тя се огледа. Бяха заобиколени от дървета. Никой нямаше да ги види.
Взела решение, Мери се изправи, хвана полите си и се затича.
Джон седеше в библиотеката с чаша уиски в ръце. Беше достигнал онази неповторима степен на агония, която дори алкохолът не може да заличи, и затова чашата си оставаше пълна.
Седеше в мъчителна неподвижност, гледаше как слънцето потъва зад хоризонта и изчезва, и слушаше капчиците дъжд, които барабаняха по перваза и се превръщаха в дебели струи.