Трябва да иде при нея. Да се извини. Трябва да й позволи да му каже, че го обича. Той знаеше, че не го заслужава, но ако истината я разстройва… Нищо не можеше да го сграбчи така за сърцето, както сълза в окото на Бел.
Той въздъхна. Доста неща трябваше да направи. Но той беше копеле и страхливец и се ужасяваше от мисълта, че ако се опита да я прегърне, тя просто ще го отблъсне.
Най-накрая остави чашата и се изправи с фаталистична въздишка. Щеше да иде при нея. А ако го отблъсне… Той поклати глава.
Мисълта за това беше твърде болезнена.
Джон тръгна към спалнята им, но не личеше Бел да е стъпвала там след кавгата им. Той тръгна надолу, объркан и на площадката срещна иконома.
— Прощавай — заговори го Джон, — виждал ли си лейди Блекууд?
— Съжалявам, милорд, не съм — отвърна Торнтън. — Мислех, че е с вас.
— Не — промърмори Джон. — Лейди Уърт в къщата ли е?
Керълайн трябваше да знае къде е Бел.
— Лейди и лорд Уърт са на вечеря у тяхна светлост херцог и херцогиня Ашбърн. Тръгнаха преди повече от час.
Джон примигна.
— Добре. Благодаря. Сигурен съм, че ще открия жена си.
Той слезе до долу и тъкмо щеше да провери в любимия салон на лейди Уърт, когато входната врата се разтвори с трясък.
Мери се опитваше да се поеме дъх, кестенявата й коса бе залепнала по лицето и цялото й тяло се задъхваше от изтощение. Тя го съзря и очите й се разшириха.
— О, милорд!
Леден страх стисна сърцето на Джон.
— Мери — прошепна той, — къде е Бел?
— Падна — задъхваше се Мери, — падна. Удари си главата. Опитах се да я довлека. Наистина опитах, кълна се.
Джон вече бе навлякъл палтото си.
— Къде?
— В Хайд Парк. Тя… аз…
Той я сграбчи за раменете и я разтърси.
— Мери, къде е тя?
— В гората. Тя… — Мери се хвана за стомаха и закашля силно. — Няма да я намерите. Ще дойда с вас.
Джон кимна рязко, хвана я за ръката и я издърпа навън в нощта.
Няколко минути по-късно той беше възседнал един жребец. Мери и един от слугите бяха зад него с Амбър — кобилата на Бел. Джон препускаше из улиците, а вятърът бясно развяваше дрехите му. Валеше много силно, дъждът беше студен и самата мисъл за Бел, сама в тази свирепа буря, го вцепеняваше.
Скоро стигнаха входа на Хайд Парк. Джон даде знак на слугата да приближи Амбър и извика:
— Накъде?
Едва чуваше думите на Мери през виещия вятър. Тя посочи на запад към залесената част. Джон веднага пришпори Тор в галоп.
Луната беше скрита зад тежките дъждовни облаци, така че трябваше да разчита на фенера си, който примигваше несигурно на вятъра.
Джон възпря Тор до тръс, докато търсеше сред дърветата с болезненото съзнание колко трудно би я забелязал в тъмната гора.
— Бел! — изкрещя той с надеждата гласът му да надвие бурята.
Не последва отговор.
Бел лежа в безсъзнание почти час. Когато се свести, беше тъмно и тя трепереше необуздано, а някога модерното й наметало за езда беше прогизнало. Опита се да седне, но главата й се замая.
— Божичко — простена и се хвана за челото, сякаш можеше да премахне заслепяващата болка в слепоочието си. Огледа се. Мери я нямаше, а Бел не знаеше къде се намира. В коя посока е Мейфеър? — Триста дяволи — прокле тя и този път не почувства никаква вина за сквернословието си. Опря се на дънера на едно дърво наблизо и с мъка се изправи, но световъртежът бързо я надви и тя отново падна на земята.
В очите и се надигнаха сълзи на безсилие, преляха по страните й и се смесиха с неумолимия дъжд. Разбрала, че няма друг избор, Бел запълзя. И тогава, тихо поиска прошка за всичките пъти, когато се бе измъквала от църковната служба, тя започна да се моли.
— Моля те, божичко, моля те, нека се върна у дома. Моля те, позволи ми да се върна у дома преди да замръзна, преди отново да припадна, защото главата ужасно ме боли. Моля те, обещавам вече да слушам проповедите. Няма да зяпам стъклописите. Няма да ругая и ще слушам родителите си и дори ще простя на Джон, въпреки че сигурно знаеш колко ще ми е трудно да го сторя.
Бел продължи прочувствената си молитва, докато пълзеше през дърветата, водена само от инстинкта си, защото слънцето отдавна беше залязло. Дъждът вече бе леденостуден и дрехите й безмилостно я обгръщаха в плътна вледеняваща прегръдка. Тя затрепери още по-силно и зъбите й затракаха шумно. Молитвите й се усилиха и тя спря да помоли бог да я заведе у дома, и започна да се моли само да остане жива.