Ръцете й се набръчкаха от втечнената кал по пътеката.
След това чу остър звук от разкъсване.
Роклята й се беше закачила за трънлив храст, надвиснал над пътеката. Тя се опита да се освободи, но беше останала почти без сили.
Присвита от туптящата болка в главата си, Бел събра оставащите й сили и откъсна роклята си от тръните.
Едва-що бе запълзяла отново и тогава една мълния освети небето. Обхвана я ужас и тя се зачуди в паника колко близо е паднала. Бързо последва силен гръм и Бел подскочи от страх и падна по задник.
Остана да седи на калната пътека няколко секунди, опитвайки се да овладее треперещото си тяло. Отметна няколко кичура коса, залепени за лицето й, с треперливо движение и се опита да ги втъкне зад ушите си. Но дъждът и вятърът бяха безмилостни и косата й скоро отново се озова в очите. Беше така ужасно уморена. Така зъзнеща и слаба. Поредната светкавица прониза небето, но тази освети силуета на кон и ездач, които идваха по пътеката зад нея.
Възможно ли бе?
Бел притаи дъх и забрави всичкия си гняв към човека срещу нея.
— Джон! — изпищя тя и се замоли да я чуе през свистящия вятър, защото ако не я чуеше, тя скоро щеше да се озове под копитата на Тор.
Сърцето на Джон спря, щом чу вика й, а когато заби отново, пулсът му запрепуска два пъти по-бързо. Виждаше я съвсем слабо на десетина метра на пътеката пред себе си. Косата й беше толкова светла, че отразяваше оскъдната лунна светлина в мрака и светеше като ореол.
Той бързо прекоси разстоянието между тях и слезе от коня.
— Джон? — повика го тя с потреперващ глас, почти невярваща, че той стои пред нея.
— Шшт, любов моя, тук съм вече. — Той коленичи в калта и нежно взе главата й в ръце. — Къде те боли?
— Много ми е студено.
— Знам, мила. Ще те заведа у дома.
Облекчението, което бе почувствал, задето я откри толкова бързо, бе изместено от страх, когато я вдигна на ръце и усети как се тресе. Божичко, бе стояла на ледения дъжд поне час и дебелото й наметало за езда беше прогизнало.
— Ис-ках… исках да д-допълзя до вкъщи — успя да каже Бел. — Много ми е студено.
— Знам, знам — промълви напевно той. По дяволите, защо е трябвало да пълзи? Но Джон нямаше време да мисли за това. Устните на Бел станаха опасно сини и той знаеше, че трябва веднага да я сгрее. — Мила, можеш ли да седнеш на седлото? — попита, докато я слагаше върху коня.
— Не зная. Много ми е студено.
Бел се плъзна надолу по седлото, докато Джон се качваше и се наложи да я избута нагоре.
— Дръж се за врата на Тор, докато се кача при теб. Обещавам, че ще те държа здраво през целия път до вкъщи.
Бел кимна. Зъбите й тракаха. Тя се държеше за жребеца с всички сили. Джон седна зад нея почти веднага и силната му ръка здраво обхвана талията й. Бел се отпусна върху него и затвори очи.
— Н-не мога д-да спра д-да треперя — промълви слабо, сякаш беше дете, което трябва да дава обяснения за поведението си. — Много ми е студено.
— Зная, любов моя.
Появиха се Мери и слугата.
— Следвайте ме — викна Джон.
Нямаше време да им обяснява как е Бел. Пришпори Тор в галоп и тримата препуснаха между дърветата.
Сигурно облегната върху Джон, Бел бавно изостави свирепата воля, която я бе тикала напред дотогава. Почувства как съзнанието й се изплъзва от тялото и честно казано, беше така уморена и й бе така студено, че с радост го остави. Обзе я вцепенение и странно задоволство, защото болката и мъките й намаляваха.
— Вече не ми е студено — промълви с призрачен глас.
— О, по дяволите — прокълна Джон, надявайки се, че не я е чул добре, и я разтърси. — В никакъв случай не заспивай! Бел, чуваш ли ме? Не заспивай! — Тя не отвърна веднага и той отново я бутна. Тя дори не отвори очи.
— Но аз съм много уморена.
— Не ме интересува — заяви Джон сурово. — Ще стоиш будна. Разбираш ли?
Отне й няколко секунди да разбере какво иска от нея.
— Щом казваш — отговори най-сетне.
През останалия път Джон постоянно пришпорваше Тор, за да препуска възможно най-бързо и разтърсваше Бел, за да я държи будна. Трябваше да я отведе у дома и да я сгрее. Ужасно се боеше, че ако заспи, нямаше да има сили да се събуди.
Сякаш минаха часове преди да излязат от дърветата и да ускорят ход през моравите на Хайд Парк, и след това улиците на Лондон. Спряха пред входните стълби на къщата на Блайдън. Джон бързо слезе от коня с Бел на ръце. Слугата, който яздеше с Мери, взе юздите и поведе Тор обратно към конюшните. След като викна „благодаря“, Джон влезе във вестибюла, понесъл жена си на ръце.