Тя вдигна ръка.
— Разбирам. Ще отида да потърся лауданум.
Бел започна да го удря сериозно, а силата й нарастваше значително от треската. Но все пак, тя беше много по-слаба от Джон, чието твърдо мускулесто тяло беше тренирано с години в армията.
— Събуди се, да те вземат дяволите — каза той вбесено. — Ако се събудиш, огънят ще си отиде. Обещавам ти.
Единственият отговор на Бел бе да се бори още по-упорито.
Джон не се помръдна дори сантиметър.
— Бел — обърна се той към нея. Гласът му беше натежал от безсилие. — Моля те.
— Махни се от мен — изкрещя тя.
Керълайн избра този доста неподходящ момент да влезе отново в стаята с шишенце лауданум.
— Какво правиш с нея?
Джон отговори на въпроса й с въпрос.
— Къде е лауданумът?
Керълайн наля малко в една чаша и му я подаде.
— Хайде, Бел — каза той нежно, докато се опитваше да я сложи да седне и едновременно с това да я усмири.
Той задържа чашата до устните й.
— Само малко.
Очите на Бел се фокусираха върху нещо зад него и тя изпищя отново. Младата жена изстреля ръце към главата си и блъсна чашата от дланта на Джон. Тя се изтърколи на пода и лауданумът се разля.
— Този път аз ще й го дам — каза Керълайн.
— Ти я хвани. — Тя задържа чашата до устните на дъщеря си и я накара да изпие една глътка.
След няколко минути Бел се успокои и майка й и съпругът й въздъхнаха уморено.
— Шшт — прошепна Джон. — Вече можеш да поспиш. Кошмарът си отиде. Почини си, любов моя.
Керълайн отмести няколко тежки къдрици от лицето на Бел.
— Трябва да я накараме да се почувства по-удобно.
Джон се приближи до бюрото и вдигна нещо.
— Ето една от измишльотините й за коса. Вероятно ще можете да прихванете косата й назад?
Керълайн се усмихна.
— Това се нарича шнола, Джон. — Тя вдигна косата на Бел и я захвана в небрежен кок. — Сигурен ли си, че не искаш да поспиш няколко часа?
— Не мога — каза той пресипнало.
Керълайн кимна съчувствено.
— Аз ще поспя тогава. На сутринта ще бъдеш изморен и ще имаш нужда от помощта ми. — Тя се запъти към вратата.
— Благодаря ви — каза той отсечено.
— Тя ми е дъщеря.
Той преглътна, припомняйки си за моментите, когато беше болен като дете. Майка му никога не идваше да го посети. Устата му се отвори и затвори, и накрая той кимна.
— Аз съм тази, която трябва да ти благодари — продължи Керълайн.
Джон я погледна въпросително.
— Защо?
— Затова, че я обичаш. Не бих могла да искам повече. Нито да се надявам на повече. — С тези думи тя напусна стаята.
Скоро Бел заспа дълбоко. Джон я премести внимателно към другата страна на леглото, където чаршафите не бяха толкова влажни от потта й. Той се наведе и целуна слепоочието й.
— Можеш да се справиш с това — прошепна той. — Можеш да се справиш с всичко.
Той се върна при стола си и се отпусна в него. Трябва да бе задрямал, защото когато отново отвори очи, вече се беше съмнало, ако въобще можеше да се каже със сигурност при този пороен дъжд. Времето беше много мрачно, а дъждът не показваше никакви признаци да намалее. Джон наблюдаваше гледката навън и се опитваше да намери поне малко парченце от градския пейзаж, което да му даде повод за оптимизъм. И тогава, той направи нещо, което не бе правил от много години.
Започна да се моли.
Нито състоянието на Бел, нито времето се подобриха през следващите няколко дни.
Джон продължаваше все така да бди над леглото на болната си съпруга, като я караше да пие вода и бульон, когато можеше, и й даваше лауданум, щом станеше истерична. До края на третия ден, Джон знаеше, че тя ще бъде в сериозна опасност, ако треската не си отиде скоро.
Не бе яла никаква твърда храна и ставаше все по-слаба. Последният път, когато Джон я бе измил с влажната кърпа, бе забелязал, че ребрата й са станали болезнено изпъкнали.
Лекарят идваше всеки ден, но не беше особено полезен.
Не можете да направите нищо друго, освен да чакате и да се молите, бе казал на семейството.
Джон преглътна тревогата си и протегна ръка, за да докосне челото на Бел.
Тя изглежда сякаш изобщо не забелязваше неговото присъствие. Всъщност, тя изглежда не забелязваше нищо друго, освен кошмарите, които бяха сграбчили измъченото й от треската съзнание. Джон беше спокоен и решителен, когато започна да се грижи за нея, но самообладанието му вече бе почнало да изчезва. От три дни почти не беше спал, а и не бе ял много повече от Бел. Очите му бяха кървясали, лицето му изпито, а един поглед в огледалото му каза, че той изглежда почти толкова зле, колкото и пациентката си.