Ставаше все по-отчаян. Ако Бел не се оправеше скоро, не знаеше какво щеше да прави. Няколко пъти по време на бдението си беше сложил изтощено глава в ръце, без дори да си прави труда да задържи сълзите, които се стичаха по лицето му. Не знаеше как ще бъде способен да продължи да живее, ако тя умре.
С мрачно изражение на лицето, той отиде до леглото й и се разположи на матрака до нея. Тя лежеше там напълно спокойно, но Джон долови лека промяна в състоянието й.
Тя изглеждаше неподвижна, неестествено неподвижна и дишането й бе станало плитко. Паниката грабна младия мъж като ръка около сърцето му и той се наведе надолу и я сграбчи за раменете.
— Да не би да ме оставяш? — попита той остро. — Оставяш ли ме?
Главата на Бел се отпусна настрани и тя изстена.
— Дяволите да те вземат! Не можеш да се предадеш! — Джон я разтърси още по-силно.
Бел чу гласа му, сякаш идваше към нея от много дълъг тунел. Звучеше като Джон, но не можеше да си представи защо той би бил с нея в спалнята й. Звучеше разгневен. Ядосан ли й беше? Бел въздъхна. Беше изтощена. Твърде изтощена, за да си има работа с ядосан мъж.
— Чуваш ли ме, Бел? — дочу го тя да казва. — Никога няма да ти простя, ако ме оставиш!
Бел трепна, когато почувства големите му ръце да разтрисат раменете й. Искаше й се да изстене от болката, която чувстваше, но тя просто нямаше сила да го направи. Защо не я оставяше на мира? Искаше само да поспи. Никога не се бе чувствала толкова уморена. Копнееше само да се сгуши в завивките и да спи завинаги.
Призовавайки цялата си сила, тя успя да каже:
— Махай се.
— Аха! — извика Джон победоносно. — Все още си тук с мен. Дръж се, Бел! Можеш ли да ме чуеш?
Разбира се, че можеше да го чуе, помисли си раздразнено Бел.
— Махай се — каза тя с малко повече сила.
Младата жена се разшава неспокойно и се зарови отново под завивките. Може би нямаше да продължи да я безпокои, ако се скриеше под чаршафите на леглото. Ако можеше просто да продължи да спи, щеше да се почувства много по-добре.
Джон виждаше, че силите й я напускаха, въпреки че бе успяла да проговори. Беше виждал това изражение и преди, върху лицата на мъжете, които познаваше по време на войната. Не късметлиите, които умряха в битка, а злочестите души, които се бореха с треската и инфекциите в продължение на седмици след това.
Да гледа как животът бавно си отива от Бел, беше повече, отколкото можеше да понесе и нещо вътре в него се прекърши.
В тялото му се надигна ярост и той забрави всичките си намерения и заричания да бъде нежен и внимателен, докато се грижи за нея, по време на болестта й.
— Дявол да го вземе, Бел — извика той гневно. — Няма да стоя тук и да те гледам как умираш. Не е честно! Не можеш да ме оставиш сега. Няма да го позволя!
Бел не отговори. Джон продължи по-меко.
— Знаеш ли колко ще ти бъда ядосан, ако умреш? Ще те намразя завинаги, ако ме оставиш. Това ли искаш? — Той отчаяно оглеждаше чертите й, надявайки се на някакъв знак, че се подобрява, но не намери такъв. Цялата му скръб, гняв и тревога се събраха в едно вътре в него и той накрая я сграбчи грубо, повдигна я в ръцете си и я залюля, докато говореше. — Бел — каза той дрезгаво, — за мен няма надежда без теб. — Той замълча, когато тялото му се разтрепери. — Искам да те видя как се усмихваш, Бел. Как се усмихваш щастливо, а очите ти са пълни със светлина и доброта. Как четеш книга и се смееш на съдържанието й. Толкова много искам да бъдеш щастлива. Съжалявам, че не приех любовта ти. Ще го направя, обещавам. Ако ти, в безкрайната си доброта и проницателност, си открила нещо в мен, достойно за любов, тогава… тогава предполагам, че не съм толкова лош, колкото си мислех.
— О, боже, Бел — каза той с дрезгав стон. — Моля те, моля те, дръж се. Ако не можеш да го направиш заради мен, тогава го направи за семейството си. Те те обичат толкова много. Нали не искаш да ги нараниш? А и помисли за всички книги, които не си прочела още. Обещавам, че ще ти взема следващата на Байрон, ако я няма в книжарницата ти. Има все още толкова много неща, които да направиш, любов моя. Не можеш да си отидеш сега.