Джордж Спенсър вдигна бутилката.
— Имаш ли нещо против?
Джон сви рамене.
Спенсър изсипа част от течността в чашата, която беше донесъл със себе си.
— Имаш ли някаква идея кога ще се измъкнем от този ад?
— Предпочитам този ад, както го наричаш, от по-дълбокия на бойното поле.
Спенсър погледна през стаята към сервитьорката и облиза устни, преди да се обърне към Джон и да каже:
— Никога не бих те взел за страхливец, Блекууд.
Джон отпи още една глътка уиски.
— Не съм страхливец, Спенсър. Просто човек.
— Не сме ли всички такива? — Вниманието на Спенсър все още беше насочено към момичето, което не можеше да е на повече от тринадесет. — Какво мислиш за тази, а?
Джон само сви рамене отново, не се чувстваше особено разговорлив.
Момичето, чието име, както беше научил през изминалите месеци, беше Ана, дойде и постави чиния с храна пред него. Той й благодари на испански. Тя кимна и се усмихна, но преди да успее да се отдалечи, Спенсър я дръпна в скута си.
— Не си ли ти страхотно парче? — провлачено каза той, а ръката му се плъзна и покри едва напъпилите й гърди.
— Не — каза тя на развален английски. — Аз…
— Остави я намира — каза остро Джон.
— Исусе, Блекууд, тя е само…
— Остави я.
— Понякога си истински задник, знаеш ли това? — Спенсър избута Ана от скута си, но преди това я ощипа порочно по задните части.
Джон загреба малко ориз с вилицата и я напъха в устата си, след това сдъвка, преглътна и каза:
— Тя е дете, Спенсър.
Спенсър сви ръка.
— Не и по начина, по който я почувствах.
Джон само поклати глава, не искаше да се занимава с него.
— Просто я остави на мира.
Спенсър стана рязко.
— Трябва да пикая.
Джон го проследи с поглед как се отдалечава и се върна отново към храната си. Не беше хапнал повече от три хапки, преди до масата да се появи майката на Ана.
— Сеньор Блекууд — каза тя, като говореше със смесица от английски и испански, която знаеше, че той разбира. — Този мъж… той докосва моята Ана. Това трябва да спре.
Джон примигна няколко пъти, като се опитваше да прочисти главата си от алкохолната замаяност.
— От дълго време ли я притеснява?
— Цяла седмица, сеньор. Цяла седмица. На нея не й харесва. Изплашена е.
Джон почувства как отвращението разбърква съдържанието на стомаха му.
— Не се притеснявайте, сеньора — увери я той. — Ще се уверя, че той ще я остави намира. Тя ще бъде в безопасност от моята рота.
Жената направи лек поклон с глава.
— Благодаря ви, сеньор Блекууд. Вашите думи ме успокояват. — Тя се върна в кухнята, където Джон предположи, че ще прекара остатъка от вечерта в готвене.
Той се върна към ястието си и изпи до дъно още една чаша уиски с него. Все по-близо и по-близо до забравата. Жадуваше за това тези дни.
Нещо, което да освободи ума му от смъртта и умирането.
Спенсър се завърна и докато влизаше, бършеше ръцете си в кърпа.
— Все още ли ядеш, Блекууд? — попита той.
— Винаги си имал склонност да съобщаваш очевидното.
Спенсър се намръщи.
— Яж си помията тогава, щом това искаш. Аз отивам да потърся забавление.
Джон повдигна вежда сякаш искаше да каже: „Тук?“.
— Мисля, че това място е узряло за забавления. — Очите на Спенсър заблестяха, докато се отправяше наперено към стълбите и излезе извън полезрение.
Джон въздъхна, доволен, че се е отървал от тоз мъж, който винаги е бил неприятност в ротата му. Никога не бе харесвал Спенсър, но той беше добър войник, а Англия се нуждаеше от всеки един такъв, до когото можеше да се докопа.
Той приключи с яденето и избута чинията през масата. Храната беше вкусна, но изглежда нищо не можеше да го задоволи вече. Може би още една чаша с уиски.
О, вече беше пиян. Наистина пиян. Предположи, че все още има няколко неща, за които да благодари на бог.