По време на пламенния монолог на Джон, Бел остана неподвижна, а дишането й плитко. И накрая, напълно отчаян, той рухна и оголи душата си.
— Бел, моля те — каза Джон. — Моля те, моля те, не ме оставяй, Бел. Обичам те. Обичам те и ако умреш няма да го понеса. Господ да ми е на помощ, обичам те толкова много. — Гласът му се пречупи, и като мъж, който изведнъж осъзнава безплодността на положението си, въздъхна хрипливо и я положи нежно обратно на леглото.
Неспособен да задържи самотната сълза, която се търкулна по бузата му, Джон внимателно дръпна одеялата и зави Бел с тях. Той си пое дълбоко дъх и се наведе напред. Господи, беше мъчение да стои толкова близо до нея. Той леко докосна устните си до ухото й и прошепна:
— Обичам те, Бел. Помни го винаги.
И после той излезе от стаята, молейки се това „винаги“, да продължи по-дълго от следващия един час.
Няколко часа по-късно, докато Бел лежеше в леглото си, почувства в тялото й да се разлива успокояваща топлина. Чудно как пръстите на краката й бяха студени за толкова дълго време, докато останалата част от нея пламтеше. Но сега ги почувства топли и дори… розови. Бел се запита дали е възможно да чувства пръстите си розови и реши, че може би е възможно, защото това бе точната дума да се опише начинът, по който усещаше краката си.
Всъщност, почувства цялото си тяло някак розово. Розово и приятно, и малко замаяно, но най-вече се чувстваше добре. За първи път от… Бел се намръщи, когато осъзна, че няма никаква идея колко дълго е била болна.
Тя предпазливо се надигна в седнало положение и се изненада от това, колко слаби бяха мускулите й. Бел примигна няколко пъти и се опита да си спомни какво се бе случило. Тя си беше у дома, в стаята, където двамата с Джон бяха споделили първата си брачна нощ. Как се беше върнала? Всичко, което си спомняше, бе дъжда и вятъра. О, и караницата. Ужасната й караница с Джон.
Тя въздъхна уморено. Не я интересуваше повече, дали той не иска да му казва, че го обича. Щеше да го има по всеки възможен начин, по който можеше. Искаше само да се сложи край на този досаден проблем с Джордж Спенсър и да се върнат в провинцията. В имението Бънфорд.
Имението Бънфорд? Не, това не беше правилното име.
Да му се не види! Тя така и не запомни как се наричаше това място. Бел наклони глава настрани. Болезнено. Сви пръстите си. Болезнено. Раздвижи и тези на краката си и изпъшка. Цялото й тяло я болеше.
Докато си седеше там и изпробваше различни части от тялото си, дръжката на вратата тихо се натисна надолу и Джон влезе в стаята. Той най-накрая се бе принудил да направи петнадесетминутна почивка, така че да наплиска лицето си с вода и да сложи някаква храна в стомаха си.
А сега беше ужасен от това, да не открие, че тънката нишка, на която се държеше живота на Бел, се е скъсала докато го няма.
За негова огромна изненада, когато стигна до ръба на леглото, видя обекта на отчаяните му тревоги да седи и раздвижва раменете си. Нагоре-надолу, нагоре-надолу.
— Здравей, Джон — каза тя слабо. — Какво е името на къщата ти в Оксфордшир?
Джон беше толкова зашеметен, толкова напълно объркан от странния й въпрос, че му отне няколко секунди да отговори.
— Блечфорд Манър — най-накрая каза той.
— Това е наистина ужасно име — отговори Бел и се намръщи. А след това се прозя, тъй като изричането на тези думи бе отнело голяма част от силите й.
— Аз… аз възнамерявам да го променя.
— Да, наистина, трябва да го направиш скоро. Не ти подхожда. Нито на мен, всъщност. — Бел се прозя отново и се сгуши в леглото. — Ако ме извиниш, изглежда съм невероятно уморена. Мисля, че бих искала да поспя малко.
Джон се замисли за безбройните пъти, когато я беше умолявал да се събуди от кошмарите й и кимна.
— Да — каза той нежно. — Да, трябва да поспиш.
Той безмълвно се отпусна в стола, който бе негов дом по време на продължителното му бдение до леглото й.
Треската си бе отишла. Странно, радостно, удивително, треската си бе отишла. Тя щеше да се оправи. Той бе зашеметен от силата на емоциите, които минаха през него. За първи път на молитвите му бе отговорено.
Точно тогава се случи нещо странно. Едно особено, топло чувство се зароди в близост до сърцето му и започна да се разпростира по останалата част на тялото му.
Той беше спасил живота й.
Можеше да почувства как от него сякаш бе повдигната огромна тежест. Това беше физическо усещане.