Той бе спасил живот.
В стаята проехтя един глас.
Простено ти е.
Той погледна бързо към Бел. Тя изглежда не бе чула гласа. Колко странно. На него му се стори удивително силен.
Женски глас. Почти като на Ана.
Ана. Джон затвори очи и за първи път от пет години не можа да си представи лицето й. Беше ли изкупил най-накрая греховете си? Или може би грехът му никога не е бил чак толкова вечно непростим, колкото си е мислил?
Той погледна назад към Бел. Тя винаги вярваше в него. Винаги.
Той беше много по-силен с нея до себе си. И тя, може би, също.
Заедно се бяха сблъскали с най-безмилостният враг и бяха победили. Тя щеше да живее, а на него никога отново нямаше да му се налага да посреща утрешния ден сам.
Джон си пое дълбоко дъх, облегна лакти на бедрата си и отпусна глава в ръце. На лицето му се появи безумна усмивка и той започна да се смее. Целият стрес и мъка от последните няколко дни, избухнаха в този странен, разтърсващ смях.
Бел се претърколи в леглото и отвори очи при този шум. Въпреки че лицето му беше скрито, тя можеше да каже, че изглеждаше изтощен. Кожата на ръцете му беше опъната, а няколко копчета на ризата му бяха разкопчани небрежно. Джон бавно вдигна глава и погледна отново към нея. Кафявите му очи бяха пълни с емоция, която тя не можеше да назове.
Без колебание Бел продължи огледа си. Очите му изглеждаха изпити, а брадичката му беше покрита с неколкодневна брада. А обикновено гъстата му и лъскава коса, сега изглеждаше лишена от блясък. Бел се намръщи, протегна се и покри ръката му със своята.
— Изглеждаш ужасно — каза тя.
Изминаха няколко секунди, преди Джон да намери гласа си, за да отговори.
— О, Бел — каза той. — А ти изглеждаш възхитително.
Няколко дни по-късно Бел се чувстваше много по-добре. Тя все още бе малко отпаднала, но апетитът й се бе върнал и се забавляваше с непрекъснатия поток от посетители.
Не беше виждала Джон почти целия ден. Веднага след като се бе убедил, че тя вече не е в опасност, се беше сринал от изтощение. Керълайн периодично известяваше Бел за състоянието му, но досега нито едно от съобщенията й не бе по-различно от „Той все още спи“.
Най-накрая, на третия ден след възстановяването й от треската, съпругът й влезе в стаята, а на лицето му играеше смутена усмивка.
— Бях изгубила надежда, че някога ще те видя отново — каза тя.
Той седна на леглото й.
— Опасявам се, че съм спал.
— Да, и аз така чух. — Тя се протегна и докосна челюстта му. — Толкова е прекрасно да видя лицето ти.
Той се усмихна.
— Измила си косата си.
— Какво? — Тя погледна надолу и хвана една къдрица между пръстите си. — О, да. Мисля, че това беше крайно необходимо. Джон, аз…
— Бел, аз… — Думите му бяха изречени едновременно с нейните. — Първо ти.
— Не, давай ти.
— Настоявам.
— О, това е глупаво — каза Бел. — Все пак сме женени. И още сме толкова напрегнати.
— За какво си напрегната?
— Заради Спенсър. — Името увисна във въздуха в продължение на няколко секунди, преди тя отново да проговори. — Трябва да го пропъдим от живота ни. Каза ли на родителите ми за нашето положение?
— Не. Оставих това на твоята лична преценка.
— Няма да им казвам. Това само ще ги разтревожи.
— Както решиш.
— Измисли ли план?
— Не. Докато беше болна… — Той преглътна конвулсивно. Само споменът за това, беше достатъчен, за да го ужаси. — Докато беше болна не можех да мисля за нищо друго, освен теб. А след това заспах.
— Е, аз си мислих за него.
Той вдигна поглед.
— Смятам, че трябва да се изправим срещу него на бала у Тъмбли — каза тя.
— Категорично не.
— Майка ми вече настоя да присъстваме. Иска да използва повода, за да ни представи на обществото.
— Бел, там ще има толкова много хора. Как ще те държа под око, когато…
— Тълпата ще бъде тази, която ще ни предпазва. А Алекс, Ема и Дънфорд ще могат да стоят до нас, без да будят подозрение.
— Забранявам…
— Би ли помислил поне за това? Ще се изправим срещу него заедно. Мисля, че… заедно… можем да направим всичко. — Тя навлажни устни, наясно, че се е запънала над думите си.
— Добре — съгласи се той отчасти, защото искаше да смени темата, но най-вече, защото гледката на това как тя облизва устните си, прогони всяка рационална мисъл от главата му.