— Уитли! — след това се обърна към Бел и каза бързо: — Ценя живота и на двама ни много повече, отколкото мнението на родителите ти и ще направиш добре, ако запомниш това.
— Джон, наистина мисля, че докато сме близо до Алекс и Дънфорд, всичко ще е наред. Може би, дори ще имаме шанса да се отървем от… О, здравейте, Уитли. Негова светлост изглежда има малък проблем с шалчето си. Опасявам се, че отвратителното му настроение е отнело сръчността от пръстите му. Мислите ли, че можете да му помогнете по този въпрос?
Изражението на Джон помръкна още повече. Бел отвърна на намръщеното му лице със сияйна усмивка и се изправи.
— Ще отида да видя дали каретата е готова.
— Направи го.
Бел се обърна към вратата и пристъпи напред. Джон остана с отворена уста.
— Мили боже, жено, с какво си облечена? Или по-скоро, с какво не си?
Бел се усмихна. Беше облякла роклята от тъмносиньо кадифе, която бе купила преди няколко седмици, когато планираше да го съблазни.
— Не ти ли харесва? — попита тя, като остана с гръб към него, така че да не може да види ухиленото й лице.
Но това се оказа грешка, защото роклята нямаше гръб или ако имаше, то беше толкова нищожен, че дори не можеше да се нарече такъв.
— Неприлична е — натърти Джон.
— Не е — каза Бел, неспособна да настрои гласа си в правилния протестиращ тон. — Много от жените носят рокли като тази. Някои дори слагат светли материи и после ги навлажняват, за да ги направят да изглеждат прозрачни.
— Не искам други мъже да гледат гърба ти. Край на дискусията.
Бел реши, че почти не възразява срещу неговото собственическо държание.
— Е, щом поставяш нещата по този начин… — Тя изхвърча от стаята и се запъти към собствената си спалня, където Мери чакаше с друга току-що изгладена рокля. Бел бе имала чувството, че ще се наложи да смени тоалета си. Но беше постигнала целта си. Накара Джон да не мисли за Спенсър поне за няколко минути.
След като се преоблече, тя се насочи към долния етаж и стигна точно, когато входната врата се отвори, за да пропусне Алекс, Ема, Дънфорд и Персефона. Четиримата създадоха шумна врява.
— Какво правите тук? — попита Бел.
Ема погледна зад себе си, за да се увери, че входната врата е все още отворена и извика:
— Ще те водим на бала тази вечер!
— Така ли?
— О, да.
— Но защо?
Ема видя, че икономът е на път да затвори вратата.
— Не я затваряйте все още — каза тя, преди да се обърне към Бел и да отговори. — Защото ти ни помоли да го направим.
— О, разбира се. Колко съм глупава.
Лейди Уърт нахлу в преддверието.
— Каква, за бога, е цялата тази суматоха?
— Нямам ни най-малка представа — промърмори Персефона и стрелна Ема със странен поглед.
— Ще заведем Бел и Джон на бала! — изрева Ема.
— Добре. Не възразявам, само спри да крещиш.
Алекс бързо затвори вратата и каза:
— Убеждавам я да отиде да прегледа ушите си. Прави това от три дни.
Ема дръпна Бел настрана и прошепна:
— Просто исках нашият, мм, враг, да разбере, че ще се возите в нашата карета тази вечер.
— Досетих се.
— Той няма да опита да направи нищо, когато всички сме в каретата.
— Винаги може да откачи ос или нещо такова. Тогава всички ще бъдем в опасност.
— Не мисля. Така има твърде голяма вероятност Джон да не е този, който ще пострада. Онзи ще изчака подходящия момент.
— За какво си шепнете вие двете? — поиска да узнае Керълайн. — И какво стана с болката в ушите ти, Ема? Мислех си, че можеш само да крещиш. Ела тук, където е по-светло. Искам лично да погледна в тях. Вероятно просто се нуждаят от добро почистване.
Ема направи гримаса, но се остави да бъде отведена в съседната стая.
— Мисля да ги последвам — каза Персефона. — Тя цяла вечер се държи много странно.
— Благодаря ви — каза Бел веднага щом майка й бе на достатъчно разстояние, за да не я чуе.
— Няма защо — отговори Алекс, като махна с ръка. — Въпреки че ни беше дяволски трудно да опазим това в тайна от Персефона.
— Тя е много умна.
— Наясно съм.
— Няма да ти позволи да я отпратиш в Йоркшир, след като се забавлява толкова много в Лондон.
Алекс сви рамене и се обърна към по-належащите въпроси.
— Къде е съпругът ти?
— Мръщи се горе.