Джон се появи зад ъгъла. Изглеждаше напълно вбесен.
— Какво е отрязал?
— Нищо — отговори Алекс. — Просто е разхлабил колелото.
Джон изруга под носа си.
— Извинявам се, че поставих теб и жена ти в опасност. Двамата с Бел ще се върнем у дома незабавно и ще ти изпратя пари, които да покрият щетите за каретата.
Преди Бел да може да протестира, Алекс вдигна ръка и каза:
— Глупости. Няма сериозни повреди по каретата. Нужно е само ново колело.
— Какво е станало с колелото? — появи се най-накрая Дънфорд, като изглеждаше доста смачкан.
— Паднало е — казаха едновременно останалите четирима.
— Не е нужно да сте толкова сприхави. Току-що излизам.
— Съжалявам — каза Бел. — Чувствам се така, сякаш стоя тук от час.
— Ами вероятно стоиш от час — отговори Дънфорд сухо. — Имаше страхотен късмет, ако си спомняш, да бъдеш най-отгоре. Между другото, изпратих Ботъмли обратно до къщата ти, Ашбърн, да доведе някаква помощ, за да оправят тук. Не мисля, че ще му отнеме много време. Ние всъщност сме на няколко улици разстояние от дома ти. — Той се приближи до мястото, където трябваше да бъде задното ляво колело. — Трябва да кажа, че Спенсър е свършил доста жалка работа. Ако е искал да разбие карета, има много по-умни начини да го направи. Той дори не успя да счупи една-единствена кост сред пет човека.
Бел завъртя очи.
— Толкова умело намираш забавната страна на нещата.
Джон се намръщи и я дръпна към себе си.
— Благодарен съм, че никой не е пострадал, но ще ме извиниш, ако не виждам забавна страна в това. Няма да бъда причината за смъртта на никого от вас. Хайде да тръгваме, Бел. Отиваме си у дома.
— За да може да те гръмне с куршум, докато се връщаме по обратния път. Не мисля.
— Бел е права — каза Алекс. — С нас сте в много по-голяма безопасност, отколкото без нас.
— Ще ни извините ли за момент? — каза Бел и издърпа мъжа си няколко крачки встрани от малката групичка. — Трябва да ме послушаш, Джон — прошепна тя. — Не беше ли ти този, който ми каза, че не можем да прекараме остатъка от живота си, като се крием от този мъж? Той изглежда достатъчно луд, за да се опита да направи нещо тази вечер на забавата у Тъмбли. Ако го хванем, ще имаме стотици свидетели. Ще бъде хвърлен в затвора до края от живота си.
— Може би, но какво ще стане, ако успее? Или още по-лошо, ако не улучи мен, а теб? Бел, обещавам ти, че няма да бягаме от този мъж през целия си живот. Ще се справя с него, но няма да го направя по начин, който ще те постави в опасност. Трябва да ми се довериш… той не е човек, с когото някоя жена би искала да бъде насаме. — Джон стискаше здраво раменете й. — Бел, не мога да живея без теб. Не осъзнаваш ли, че сега той има две мишени? Ако убие теб, ще убие и мен.
Очите на Бел се напълниха със сълзи при неговите тревожни думи.
— И аз те обичам, Джон. И знаеш колко съм разтревожена за твоята безопасност. Но също така не мога да живея живота си, като непрекъснато се оглеждам през рамо. И няма да имаме по-добър шанс да спрем Спенсър от тази нощ.
— Тогава ще отида. — Той премести ръцете си на хълбоците й. — Но ти се прибираш вкъщи.
— Няма да стоя и да чакам в стаята си като изплашена малка мишка — каза Бел с пламнали очи. — Заедно можем да направим всичко. Сами нищо. Имай вяра в мен, Джон.
— Изглежда трябва да ти напомня, че ме помоли да не предприемам излишни рискове. Позволи ми да се съглася. Иди си у дома, Бел. Имам достатъчно неща, за които да се тревожа и без да се налага да те държа под око.
— Джон, за последен път, чуй това, което ти казвам. Обичаш ли ме?
— Исусе, Бел — каза накъсано Джон. — Знаеш, че е така.
— Е, жената, в която си влюбен, не е такъв тип, че да си седи у дома търпеливо, докато мъжът, когото обича, е в опасност. Мисля, че можем да спрем Спенсър, ако имаме достатъчно хора на наша страна. Той очевидно не е много умен. Дори не може да повреди една карета както трябва. Ако ние петимата действаме заедно, имаме по-голям шанс да го победим. И тази вечер може да ни се предостави идеалната възможност да го направим.
— Бел, ако нещо се случи с теб…
— Знам, скъпи. Чувствам се по същия начин спрямо теб. Но нищо няма да се случи. Обичам те твърде много, за да го позволя.
Джон погледна надолу в блестящите й сини очи, които искряха от любов, вяра и надежда.
— О, мила моя — каза той дрезгаво. — Ти ме изцери. Накара ме да повярвам, че наистина заслужавам цялото това щастие.