— Ти го заслужаваш.
Джон сложи ръцете си нежно върху раменете й.
— Остани така за миг — каза той нежно. — Просто искам да те погледам. Искам да запазя у себе си тази гледка до края на живота си. Не мисля, че някога си изглеждала толкова красива, колкото в този момент.
Бел се изчерви от удоволствие.
— Не ставай глупав. Роклята ми е смачкана, а съм сигурна, че косата ми е в безпорядък и…
— Шшт. Не казвай нищо. Само ме погледни. На тази светлина очите ти изглеждат почти пурпурни. Като черни малини.
Бел се засмя тихо.
— Очевидно изпитваш постоянен глад. Продължавам да ме оприличаваш на плодове.
— Така ли правя? — Джон не можеше да откъсне очи от устните й, за които тъкмо си бе помислил, че изглеждат като узрели череши.
— Да, веднъж каза, че ушите ми са като кайсии.
— Така значи. Предполагам, че си права. Гладен съм, откакто те срещнах.
Тя се изчерви.
— Хей! Младите влюбени!
Джон и Бел най-накрая откъснаха очи един от друг и се обърнаха към Дънфорд, който вървеше към тях.
— Ако вие двамата сте в състояние да спрете да правите словесна любов, можем да тръгваме. В случай, че не сте забелязали, новата карета пристигна.
Джон си пое дълбок и накъсан дъх, преди да се обърне към Дънфорд и да каже:
— Тактичността, очевидно, не е особено изтъкната във възпитанието ти.
Дънфорд се усмихна развеселено.
— Ни най-малко. Ще тръгваме ли?
Джон се обърна към Бел и й предложи ръката си.
— Скъпа моя?
Тя прие жеста му с усмивка, но когато подминаха Дънфорд, се обърна и изсъска.
— Ще те убия, заради това!
— Сигурен съм, че ще опиташ.
— Тази карета не е толкова топла, колкото другата — каза Алекс с извинителна усмивка. — Обикновено не я използвам през зимата.
След няколко минути цялата групичка бе настанена в каретата, отново на път за зимния бал на Тъмбли. Бел и Джон се сгушиха заедно в ъгъла, обърнати един към друг, за да се справят със студа.
Джон беше сложил ръка върху нейните и лениво потропваше с пръсти върху кокалчетата й. Тя се почувства затоплена от докосването му и вдигна поглед към него. Джон се взираше в нея с кадифената мекота на топлите си кафяви очи.
Бел не можа да устои и въздъхна тихо от удоволствие.
— О, за бога! — възкликна Дънфорд и се обърна към Алекс и Ема. — Вижте ги само! Дори от вас двамата не ми се повдигаше толкова.
— Някой ден — прекъсна го Бел с нисък глас и го бодна с пръст, — ще срещнеш жената на мечтите си и тогава ще направя живота ти ужасен.
— Страхувам се, че няма, скъпа моя Арабела. Жената на мечтите ми е такъв образец, който не би могъл да съществува наистина.
— О, моля те — изсумтя Бел. — Обзалагам се, че в рамките на една година ще бъдеш вързан и окован и това ще ти харесва.
Тя се облегна назад с доволна усмивка. До нея Джон се тресеше от смях. Дънфорд се наведе напред с лакти, опрени в коленете.
— Ще приема този облог. Колко си готова да загубиш?
— Колко си готов ти да загубиш?
Ема се обърна към Джон.
— Очевидно си се оженил за хазартен тип жена.
— Можеш да си сигурна, че ако знаех това, щях да обмисля действията си по-внимателно.
Бел го сръчка игриво в ребрата и изравни решителния си поглед с този на Дънфорд.
— Е?
— Хиляда лири.
— Дадено.
— Да не си луда? — Ръката на Джон се затегна значително около пръстите й.
— Да допускам ли, че само мъжете могат да залагат?
— Никой не прави такива глупави залози, Бел — каза Джон. — Току-що направи облог с човек, който може да контролира резултата. При всички положения ще загубиш.
— Не подценявай силата на любовта, мили мой. Въпреки че в случая на Дънфорд, може би е нужна само похот.
— Нарани ме — отговори Дънфорд и за да подчертае думите си, сложи драматично ръка над сърцето си. — Да предположим, че не съм способен на по-висши чувства.
— Не си ли?
Джон, Алекс и Ема наблюдаваха размяната на реплики с нарастващ интерес и развеселеност.
— Нямах идея, че си такъв страховит противник, мила моя — каза Джон.
— Не знаеш много неща за мен — засмя се Бел. Тя се облегна назад със самодоволна усмивка. — Просто изчакай да свърши вечерта.
В стомаха на Джон се настани странно чувство.
— Страхувам се за всеки миг от нея.