Глава двадесет и трета
— Милостиви небеса! — чу се отвратителен крясък. — Какво се е случило с вас?
Бел се сви. Тя беше забравила за характерния глас на лейди Тъмбли, който винаги бе в тоналностите на сопрано регистъра.
— Инцидент с каретата — каза Алекс спокойно. — Но ние бяхме толкова нетърпеливи да дойдем тази вечер, че решихме да не се връщаме, за да се преоблечем. Просто сме малко измачкани. Надявам се, да ни извините за това.
Още докато бяха в каретата, бе решено Алекс, тъй като имаше най-висок ранг в тяхната група, да бъде този, който ще говори от името на всички тях. Неговото изказване, което бе придружено от най-очарователната му усмивка, свърши работа и скоро лейди Тъмбли започна да кокетничи най-непривлекателно.
— Е, разбира се, че не възразявам, Ваша светлост — възкликна тя. — За мен е чест, че сте приели поканата ми. Изминаха много години, откакто сме ви виждали тук.
Бел забеляза, че усмивката на Алекс се стегна.
— Грешка, която трябва да поправя — каза той.
Лейди Тъмбли започна да пърха с мигли, жест, който никак не подхождаше на дама с нейните размери и години. Когато най-накрая усмири клепачите си, тя погледна право в Джон и каза:
— И кого сте довели?
Бел пристъпи напред.
— Съпругът ми, милейди.
— Вашият какво?
Бел отстъпи назад. Пронизващият крясък се бе върнал.
Джон пое ръката на лейди Тъмбли и целуна кокалчетата й.
— Джон Блекууд на вашите услуги, милейди.
— Но, лейди Арабела, мила моя, исках да кажа, лейди Блекууд, аз просто, ами, аз не съм чула, че сте се омъжила. Кога се случи това? И, ъъ, беше ли голяма сватба?
С други думи… защо не е била поканена?!
— Беше доста малка, лейди Тъмбли — каза Бел. — Преди две седмици.
— Преди две седмици? Цели две седмици? И аз не съм разбрала?
— Беше обявено в Таймс — вметна Джон.
— Може би, но аз…
— Може би трябва да четете вестника по-често — каза Бел сладко.
— Може би трябва. Бихте ли ме извинили. — Лейди Тъмбли се усмихна неловко, направи реверанс и се стрелна в тълпата.
— Първата ни цел беше изпълнена — обяви Бел. — До пет минути всички ще узнаят първо, това че смачканият ни вид се дължи на злополука с карета и второ, че съм се омъжила за най-мистериозния мъж, за когото никой не знае нищо.
— С други думи, всички ще разберат, че ние сме тук — каза Джон. — Включително и Спенсър.
— Ако дойде — каза Ема замислено. — Съмнявам се, че е бил поканен.
— Много е лесно да се промъкнеш на такъв голям прием — каза Дънфорд. — Аз самият съм го правил няколко пъти.
Ема го погледна странно преди да попита:
— Какво ще правим сега?
— Предполагам ще се смесим с тълпата — отговори Бел. — Но трябва да се опитаме да останем в непосредствена близост един до друг. Някой от нас двамата може да се нуждае от помощ.
Бел се огледа. Лейди Тъмбли бе надминала себе си тази година и приемът блестеше от свещи, бижута и усмивки. Балната зала бе една от най-отличителните в Лондон с галерията на втория етаж, която опасваше целия салон. Бел винаги си бе мислила, че децата на Тъмбли сигурно са прекарали безбройни нощи там горе, за да наблюдават елегантните лордове и дами долу. Тя въздъхна тихо и се помоли двамата с Джон да се справят с това без проблеми, за да може един ден и техните деца да са в състояние да правят подобни неща.
През следващия час и половина, петимата играеха ролята на невинни гости на приема.
Бел и Джон бяха заобиколени от цял рояк доброжелатели, повечето от които дори не си правеха труда да прикрият ненаситното си любопитство за Джон и прибързаната им женитба. Алекс и Ема стояха наблизо. Самото им присъствие показваше одобрението им за този брак. Но по-важното бе, че те бяха в състояние да се оглеждат за Спенсър, докато Джон и Бел бяха заети да водят любезни разговори. Дънфорд беше като странстващ шпионин, обикаляше наоколо в балната зала и държеше под око входовете и изходите.
След почти два часа Керълайн, Хенри и Персефона най-накрая пристигнаха и незабавно отидоха при Бел и Джон.
— Няма да повярвате какво ни се случи! — възкликна Керълайн.
— Злополука с каретата? — каза сериозно Джон.
— Откъде знаеш?
— Претърпели сте инцидент с каретата? — попита Бел ужасена.
— Е, не беше нищо опасно. Лявото задно колело се измъкна и се наклонихме леко настрани. Малко неудобство, но никой не пострада. Трябваше, разбира се, да се върнем вкъщи, за да се преоблечем и като резултат закъсняхме извънредно много. — Керълайн примигна няколко пъти, докато оглеждаше задълбочено леко измачканата рокля на дъщеря си. — Мисля, че тази рокля не беше от намачкано кадифе, нали?