— Ние също бяхме нещастни жертви на пътна злополука с карета — каза Джон.
— Не думай! — възкликна Персефона и след това си проби път до масата с освежителни напитки.
— Това е странно — добави лорд Уърт. — Много странно.
— Наистина е така — изражението на Джон бе мрачно.
Дънфорд се появи до тях.
— Добър вечер, лейди Уърт, лорд Уърт. Трябва да призная, че очаквах да ви видя по-рано. Ъъ, Блекууд, може ли да поговоря насаме с теб за минутка.
Джон се извини и с Дънфорд застанаха встрани на няколко метра разстояние от другите.
— Какво се е случило?
— Той е тук. И изглежда ядосан. Влезе през страничната външна врата преди няколко минути. Моето предположение е, че не е поканен. Или това, или го е страх, че икономът ще обяви името му. Но е в пълно вечерно облекло. Няма да привлече вниманието на никого. Смесва се с тълпата.
Джон кимна рязко.
— Той ще се опита да направи нещо.
— Имаме нужда от план.
— Няма какво да предприемем, докато той не направи първата крачка.
— Просто бъди внимателен.
— Ще бъда. О, и Дънфорд? Ще държиш Бел под око, нали? — Джон преглътна конвулсивно и се напрегна да потърси точните думи. — Ще ми бъде много тежко, ако с нея се случи нещо.
Дънфорд се усмихна леко и кимна.
— Ще държа под око и теб. Ще й бъде много тежко, ако с теб се случи нещо.
Джон улови погледа му. Те не се познаваха много добре, но ги свързваха чувствата им към Бел. Дънфорд като неин дългогодишен приятел и Джон като страстно отдаден съпруг.
Джон се обърна към Бел и родителите й, които разговаряха с една двойка с набито телосложение. Те бяха дошли да изкажат своите поздравления за неотдавнашната сватба и да изразят съжалението си, че не са били в състояние да присъстват на действителната церемония. Джон дочу края на разговора и трябваше да прехапе долната си устна, за да не се засмее, докато наблюдаваше как Бел стиска зъби, в очевидно усиленото си старание, да не отбележи, че те въобще не са били поканени. Очите й засияха, когато го видя да се връща.
— Нашият приятел е пристигнал — каза той тихо.
— О, кой е той? — попита Керълайн.
— Просто познат на Джон от армията — импровизира Бел, като получи известна утеха от факта, че това не беше точно лъжа.
— Трябва да отидете да го потърсите тогава.
— О, аз мисля, че той ще ни намери — каза Джон иронично.
Вниманието на Керълайн бе привлечено от приятелка, която не бе виждала след завръщането си от Италия, затова Бел бързо се обърна към Джон и попита:
— Какво ще правим сега?
— Нищо. Просто ще продължим да бъдем бдителни.
Бел си пое дълбоко дъх и сви устни. Тя не се чувстваше особено търпелива.
— Каза ли на Алекс и Ема?
— Дънфорд го направи.
— Значи просто ще си стоим тук като овце, докато той съставя престъпните си кроежи?
— Нещо такова.
Бел направи гримаса и от устата й излезе един изключително странен звук. Джон я погледна учудено.
— Да не би току-що да изръмжа?
— Може и да съм го направила.
— Мили боже, по-добре да се отървем от Спенсър скоро, защото жена ми е на път да се превърне в животно.
— И то в ожесточено, ако мога да добавя.
Бел въздъхна и се огледа наоколо.
— Джон! Това там не е ли той? — Тя посочи дискретно рус мъж, който отпиваше от чаша с шампанско.
Джон проследи погледа й и след това кимна рязко, без да откъсва очите си от Спенсър. В този момент проклетникът вдигна поглед от чашата си и очите им се срещнаха. Джон усети как през тялото му преминаха леденостудени тръпки и внезапно се почувства по-убеден от всякога, че идването им тук тази вечер беше лоша идея. Трябваше да отдалечи Бел оттук.
Щеше да се справи със Спенсър по свой собствен начин.
— Той идва — прошепна Бел.
Очите на Джон се присвиха. Спенсър остави чашата си на близката маса и си проправи път през балната зала.
Джон забеляза, че Спенсър вече не го гледаше, погледът му се бе преместил върху Бел. В него с такава сила се преплетоха ярост и страх, че ръката му конвулсивно се затегна около нейната.