— Джон, как можеш да се шегуваш с това? — извика Бел. — Тя ми е майка!
— Съжалявам, любов моя — каза той и стисна ръката й успокоително.
— Дънфорд, накъде тръгнаха?
— Последвайте ме!
Той ги поведе през една външна врата отстрани на къщата и надолу по тъмен коридор, където Алекс и Ема ги чакаха.
— Знаеш ли в коя врата влезе той? — прошепна Джон.
Ашбърн поклати глава.
— Ема — каза Алекс, — искам двете с Бел да се върнете обратно в балната зала.
— В никакъв случай! — Не закъсня разгорещения отговор.
Тримата мъже едновременно обърнаха поглед към Бел.
— Майка ми е опасност! — отговори тя разпалено. — Не очаквайте, че ще я оставя сега!
— Добре — въздъхна Алекс, осъзнавайки, че категоричната заповед е пълна загуба на време. — Но стойте отзад!
Двете жени кимнаха и петимата тръгнаха надолу по коридора, като надничаха през всяка врата и се стараеха да не допускат пантите да изскърцат.
Накрая стигнаха до стая, чиято врата бе леко отворена. Джон бе начело на групата и веднага разпозна гласа на Спенсър. Той се обърна и постави показалеца на устните си, за да предупреди всички да мълчат.
Тримата мъже безмълвно извадиха оръжията си.
— Глупави човече — чуха Керълайн да казва презрително. — Какво се надяваш да постигнеш, като правиш това?
— Пази тишина.
— Няма да пазя тишина — не закъсня властния отговор. — Замъкна ме от приема в безлюдна стая с насочен пистолет към мен, който мога само да гадая дали е зареден или не, и очакваш да пазя тишина? Крайно лишен сте от интелигентност, драги ми човече, и…
— Казах да млъкнеш!
— Хмм.
Бел прехапа устни. Беше чувала този тон и преди. Ако не бе толкова ужасена, това можеше да й се стори дори забавно.
Джон, Алекс и Дънфорд си размениха погледи. Ако не направеха нещо скоро, някой можеше да умре, въпреки че не бяха съвсем убедени, че жертвата ще бъде Керълайн. Джон вдигна ръка и мълчаливо преброи с пръстите си. Едно. Две. Три! Мъжете нахлуха в стаята и се разпръснаха по протежение на задната стена, с пистолети насочени към Спенсър.
— Отне ви твърде много време — подигра се той. Спенсър държеше ръката й в болезнена хватка и бе насочил пистолета си към слепоочието й.
— Отношението ти е повече от невъзпитано — подигра му се тя. — Не ти приляга…
— Майко, моля те — изплака Бел, когато влезе през вратата. — Не го провокирай.
— Ахх — възкликна Спенсър одобрително. — Довели сте дамите. Каква неочаквана радост.
Бел не можеше да види лицето на Джон, но ако съдеше от начина, по който държеше раменете си, можеше да се обзаложи, че й бе бесен, за това, че не е останала отвън в коридора.
— Просто пусни майка ми — каза тя на Спенсър. — Не ти е сторила нищо.
— Може би, ако си склонна да си смените местата.
Бел направи крачка напред, но ръката на Джон се стрелна като стоманена преграда.
— Не, Бел.
— Наистина, Бел, не ставай глупава — каза Керълайн. — Мога да се справя с нашия обезумял приятел тук.
— До гуша ми дойде! — избухна Спенсър. Той удари Керълайн през лицето.
Бел извика от ужас и се втурна напред, избягвайки хватката на Джон.
— Остави я намира!
Спенсър уви ръката си около кръста на Бел и я дръпна към себе си.
Стомахът й се преобърна от ужас, но тя преглътна страха си и каза:
— Сега пусни майка ми.
Със злобен тласък, Спенсър избута Керълайн далеч от него и тя се претърколи по пода. Дамата отвори уста, за да го укори язвително, но задържа езика си, защото не се чувстваше толкова смела сега, когато държеше в лапите си дъщеря й.
В този момент Джон загуби способността си да диша. Почувства се така, сякаш ръцете на Спенсър се бяха протегнали към него и притискаха трахеята му. Бел стоеше до него и се опитваше да изглежда смела, но Джон можеше да види страха и омразата в очите й. Той хвърли оръжието си, вдигна ръцете във въздуха и пристъпи напред.
— Пусни я, Спенсър. Аз съм този, когото искаш.
Спенсър помилва бузата на Бел с опакото на ръката си.
— Може би съм променил мнението си.
Контролът на Джон се пречупи и той щеше да скочи към него, ако Алекс не се беше протегнал и хванал гърба на ризата му.
— Казах да я пуснеш — повтори Джон. Цялото му тяло се тресеше от ярост.