— За някого, който обикновено се има за доста умен, — промърмори на себе си тя, — знаеш патетично малко за важните неща.
— Казахте ли нещо, милейди? — незабавно попита слугата.
— Не, не, просто говорех на себе си — отговори тя и завъртя очи заради държанието си. Ако продължеше така, половината персонал на Уестънбърт щеше да си помисли, че е побъркана.
Тя сложи малко храна в чинията си и прегледа вестника от вчерашния ден, който седеше на масата, в очакване да бъде прочетен от Алекс. Когато приключи с омлета си, младоженците все още не бяха пристигнали.
Бел въздъхна и се опита да реши с какво да се занимава.
Предположи, че може да нападне библиотеката на Алекс, но сега не се чувстваше в настроение за четене. Слънцето блестеше ярко, което беше рядко явление през тази изключително дъждовна есен и тя внезапно си пожела да не е сама. Пожела си Алекс или Ема да не бяха решили да проспят сутринта и да има някого, с когото да сподели прекрасното време. Но нямаше никого. Освен… Бел тръсна глава. Не можеше просто да прескочи до къщата на лорд Блекууд и да го поздрави.
И все пак, защо да не можеше?
Добре, от една страна, той не я харесваше.
Което, възрази тя, беше именно причината, поради която трябваше да го посети. Нямаше да бъде в състояние да промени това, ако никога не се видят отново.
Бел повдигна вежди докато обмисляше идеята. Ако вземеше със себе си камериерка като придружител, нямаше да е толкова извън границите на благоприличието. Добре де, всъщност, щеше да е, но никой нямаше да знае, а лорд Блекууд не я бе обидил чак толкова. Вземайки решение, тя се отправи към кухнята, за да провери дали мисис Гуд може да отдели няколко кифлички. Биха били чудесна закуска.
Може би лорд Блекууд все още не беше закусил.
Щеше да се оправи. Това не беше Лондон все пак. Четиридесет клюкари нямаше да чешат езика си по-късно тази вечер заради скандалното й поведение. А тя нямаше да върши нищо ужасно. Само искаше да поздрави подходящо новия им съсед.
Но най-вече искаше да види на какво прилича къщата му, каза на себе си. Как се казваше? Алекс й беше казал предишната вечер. Блечууд Плейс? Блъмли Манър? Блесфъмъс Бърг? Бел се засмя на себе си. Беше нещо отвратително, това беше всичко, което бе запомнила.
Запъти се към кухнята, където мисис Гуд беше много щастлива, да се заеме с приготвянето на кошница. Бел замина скоро, натоварена с прясно сладко и домашно приготвени кифлички.
Тя закрачи целенасочено към конюшнята, където възседна Амбър, нейната кобила. Не беше съвсем сигурна къде се намира къщата на Джон, но знаеше, че е на изток. Ако останеше на пътя и поддържаше посока към слънцето, най-накрая сигурно щеше да се натъкне на нея.
Тя яздеше в лек тръс, докато поемаше по дългата алея, която водеше от Уестънбърт към главния път. Камериерката на Ема знаеше как да язди и спазваше темпото заедно с нея. На главния път те обърнаха на изток и наистина след около четвърт час попаднаха на пътека, която изглежда водеше към друга къща. След няколко минути Бел се намери на широко открито сечище, в центъра на което стоеше елегантна каменна къща.
Беше малка за стандартите на аристокрацията, но беше изискана и очевидно добре построена. Допадаше й. Бел се усмихна и подкара кобилата си напред. Не видя никакви конюшни, така че се погрижи за коня си сама, като го привърза за едно дърво. Камериерката на Ема направи същото.
— Съжалявам, Амбър — измърмори Бел и като пое дълбоко дъх тръгна към предните стълби.
Тя повдигна солидното месингово чукало и го остави да падне с шумно тупване. След няколко секунди белокос, възрастен мъж отвори вратата. Бел реши, че това е икономът.
— Добро утро — каза тя с изтънчен тон. — Това домът на лорд Блекууд ли е?
Икономът повдигна вежда.
— Да.
Бел му се усмихна с най-блестящата си усмивка.
— Отлично. Моля, информирайте го, че лейди Арабела Блайдън е дошла.
Бъкстън нито за момент не се усъмни, че тя е дама, не и с нейните фини дрехи и аристократично произношение. С величествено кимване на главата, той й показа весела стая, декорирана в нюанси на кремаво и синьо.
Бел мълчеше, докато наблюдаваше как икономът изчезва нагоре по стълбите. Тогава се обърна към камериерката на Ема и каза: