— Може би трябва, ъъ, да отидеш до кухнята и да видиш дали там има, ъъ, друга прислуга.
Очите на прислужничката слабо се разшириха при отпращането й, но тя кимна и напусна стаята.
Когато икономът пристигна, Джон все още беше в леглото, решил да си даде така необходимата почивка. Бъкстън влезе тихо, след което сложи устата си много, много близо до ухото на господаря си.
— Имате посетител, милорд — каза силно той.
Джон удари силно иконома с възглавницата и без желание се пробуди.
— Какво? — безсилно попита той.
— Посетител.
— Мили боже, кое време е?
— Девет часа, милорд.
Джон се олюля на ставане от леглото и грабна халата си, за да прикрие голото си тяло.
— Кой, по дяволите, идва на посещение в девет часа сутринта?
— Лейди Арабела Блайдън, милорд.
Джон се обърна шокирано.
— Кой?
— Вярвам, че казах лейди…
— Знам какво каза — сопна се Джон, самообладанието му бе намаляло от доста неучтивото събуждане. — Какво, по дяволите, прави тя тук?
— Сигурен съм, че нямам представа, милорд, но тя попита за вас.
Джон въздъхна, като се чудеше кога Бъкстън щеше да разбере, че не всеки въпрос изисква отговор. Въздъхна отново. Не се съмняваше дори за момент, че лукавият стар иконом много добре знаеше, че забележката на Джон беше хипотетична.
— Предполагам, че трябва да се облека — най-накрая каза той.
— Така мисля, милорд. Позволих си свободата да информирам Уитли, че ще имате нужда от неговите услуги.
Джон се обърна и се отправи към гардеробната си. Също като Бъкстън, камериерът вървеше с къщата и Джон трябваше да признае, че не беше трудно да свикне с лукса. Скоро той беше облечен в прилепнали светлокафяви бричове, колосана бяла риза и тъмносин жакет. Преднамерено пренебрегна шалчето си. Ако лейди Арабела искаше шалчета, не трябваше да идва на посещение в девет сутринта.
Той наплиска с малко вода лицето си, след което прокара мокрите си ръце през непокорната си коса, като се опитваше да смекчи разрошения си от съня вид.
— Проклятие — измърмори той. Все още изглеждаше наполовина заспал. По дяволите, на кого му пукаше? Той се запъти към долния етаж.
Бъкстън му препречи пътя на площадката.
— Лейди Арабела ви очаква в зеления салон.
Джон пое дълбоко дъх, като се опитваше да потисне гнева си.
— И кой по-точно е този, Бъкстън?
Икономът му отправи развеселена усмивка и посочи.
— Точно напред, милорд.
Джон последва посоката от пръста на Бъкстън и влезе в стаята, като остави вратата почтително отворена. Бел стоеше близо до син стол и лениво разглеждаше рисувана ваза. Тя изглеждаше напълно очарователна и ужасно будна в розовата си рокля.
— Каква изненада — каза той.
Бел вдигна поглед при дълбокия му глас.
— О, здравейте, лорд Блекууд. — Тя едва хвърли поглед на разрошената му коса. — Надявам се, че не съм ви събудила.
— Не, изобщо — излъга той.
— Помислих, че може би не започнахме добре, когато се срещнахме.
Той не каза нищо.
Тя пое дъх и продължи.
— Добре. Ами, аз си помислих, че трябва да ви приветствам в околността. Нося ви нещо за закуска. Надявам се, че обичате кифлички.
Джон й се усмихна широко.
— Обожавам кифлички. И са точно навреме за закуска.
Бел се намръщи при твърде развеселения му тон. Тя го беше събудила.
— Има и малко сладко, което върви с тях. — Тя седна, чудейки се какво за бога я беше подтикнало да дойде толкова рано.
Джон позвъни за малко чай и кафе и седна срещу нея. Той хвърли бегъл поглед на стаята.
— Виждам, че нямате придружител.
— О, не, доведох прислужница, но тя отиде при вашите слуги. Щях да накарам Ема да ме придружи, но тя все още не беше станала. Рано е, както знаете?
— Знам.
Бел преглътна и продължи.
— Наистина не е толкова важно, мисля. Това не е Лондон, все пак, където всеки момент е задоволителна игра за клюки. И не е като да съм в опасност.
Джон обходи оценяващо с поглед нейните несъмнено женствени форми.
— Не сте ли?
Бел пламна и се наежи в креслото си. Тя го погледна право в очите и видя, че зад язвителния му външен вид се крие благородство.
— Не, не мисля, че съм — решително отговори тя.
— Не трябваше да идвате тук сама.
— Казах ви, не съм дошла сама. Прислужницата ми…