Бел пламна от удоволствие при този комплимент.
— Имах няколко предложения, но нито едно не беше подходящо.
— Нямаха достатъчно пари?
Този път, когато Бел почервеня беше от ужас.
— Обидена съм от това, лорд Блекууд.
— Съжалявам, мислех, че това е в реда на нещата.
Бел трябваше да признае, че за много жени, това беше в реда на нещата и тя прие извинението му с кратко кимване.
— Няколко от джентълмените ме информираха, че ще бъдат в състояние да не забелязват ужасните ми интелектуални наклонности за сметка на външния ми вид и богатството.
— Аз намирам ужасните ви интелектуални наклонности за доста привлекателни.
Бел въздъхна щастливо.
— Колко е прекрасно да чуеш някой и то мъж, да каже това.
Джон сви рамене.
— Винаги ми се е виждало глупаво да желаеш жена, която не може да води разговор по-добре от овца.
Бел се наведе напред, очите й блестяха пакостливо.
— Наистина? Бих си помислила, че вие предпочитате точно такава жена, като се има предвид затруднението ви с воденето на учтив разговор.
— Туше, милейди. Отстъпвам този рунд на вас.
Бел се почувства абсурдно удовлетворена и внезапно се почувства много, много доволна, че се беше осмелила да дойде тази сутрин.
— Всъщност, ще го приема като голяма похвала.
— Беше предназначено като такава. — Джон махна с ръка към намаляващия брой кифлички. — Искате ли една? Вероятно ще изям цялата чиния, ако не се намесите скоро.
— Ами, аз вече закусих, но… — Бел погледна към съблазнителните кифлички. — Предполагам, че една няма да навреди.
— Хубаво, не мога да търпя дами, които се опитват да ядат като зайци.
— Не, предпочитате овце, разбрах.
— Туше отново, милейди. — Джон погледна през прозореца. — Това вашите коне ли са, навън?
Бел проследи погледа му, след което стана и се приближи до прозореца.
— Да, от ляво е моята кобила Амбър. Не видях конюшни, така че просто я вързах за дървото. Изглежда доволна.
Джон стана, когато Бел се изправи и отиде да се присъедини към нея край прозореца.
— Конюшните са отзад.
Бел осъзнаваше силно неговата близост, неговият пикантен мъжки аромат. Изглежда беше останала без дъх и за пръв път тази сутрин тя почувства, че е лишена от каквито й да е думи. Докато той наблюдаваше кобилата й, тя го погледна крадешком в профил. Имаше прав, аристократичен нос и силна брадичка. Устните му бяха много красиви, плътни и чувствени. Тя преглътна неудобно и се насили да премести поглед към очите му. Те изглеждаха мрачни. Бел откри, че отчаяно иска да може да изтрие болката и самотата, които видя там.
Джон се обърна рязко и хвана Бел да го наблюдава. Очите му се приковаха в нейните и за миг остави изражението си открито, позволявайки й да погледне право в душата му. Тогава се усмихна дяволито, разруши магията и се обърна.
— Тя е прекрасна кобила — каза той.
На Бел й отне няколко секунди да възстанови дишането си.
— Да, имам я от няколко години.
— Не мога да си представя, че получава особено много разходки в Лондон.
— Не. — А защо бяха започнали да говорят толкова повърхностно, искаше да знае Бел.
Защо той се отдръпна от нея? Не мислеше, че може да издържи да бъде с него още малко, ако говореха само за глупости или, не дай боже, водеха учтив разговор.
— По-добре да тръгвам — внезапно каза тя. — Става късно.
Джон се изкикоти на това. Беше едва десет часа сутринта.
В бързината да се окопити и да тръгне, Бел не чу смеха му.
— Може да задържите кошницата — каза тя. — Това е подарък, все пак, заедно с цялата храна.
— Ще я пазя завинаги. — Той дръпна звънеца, за да извика прислужницата на Бел от кухнята.
Бел се усмихна и тогава, за неин ужас и изненада, почувства как очите й се пълнят със сълзи.
— Благодаря за компанията. Прекарах чудесна сутрин.
— Както и аз. — Джон я придружи до главния коридор.
Тя се усмихна, преди да се отвърне от него, което го разтърси до самата му душа и изпрати нова вълна на желание през тялото му.
— Лейди Арабела — дрезгаво каза той.
Тя се обърна, а чертите й бяха засенчени от безпокойство.
— Нещо не е наред ли?
— Няма да е мъдро от ваша страна да продължавате да ми правите компания.