— Какво имате предвид?
— Не идвайте тук отново.
— Но вие току-що казахте…
— Казах, не идвайте тук отново. Поне не и сама.
Тя примигна.
— Не бъдете глупав. Звучите като герой в готически роман.
— Не съм герой — каза мрачно той. — Ще направите добре да го запомните.
— Спрете да се шегувате с мен. — В гласа й липсваше убеждение.
— Не го правя, милейди. — Той затвори очи, и за част от секундата върху чертите му се появи изражение на чиста агония. — Има много опасности в този свят, за които не знаете. За които вие не трябва никога да научавате — рязко добави той.
Прислужницата пристигна в коридора.
— По-добре да вървя — каза бързо Бел, напълно лишена от самообладание.
— Да.
Тя се обърна и се втурна по стълбите към коня си. Качи се бързо на него и пое по пътеката към главния път, усещайки силно втренчения поглед на Джон зад гърба си през цялото време.
Какво му се беше случило? Ако преди Бел беше заинтересована от новия си съсед, сега бе ненаситно любопитна.
Настроенията му се меняха като вятъра. Не можеше да разбере как може да се шегува с нея толкова непринудено в даден момент и да бъде толкова мрачен и заплашителен в следващия.
И не можеше да се отърси от идеята, че някак си той се нуждаеше от нея. Той се нуждаеше от някого, това беше ясно. Някой, който може да заличи болката, изписана на очите му, когато си мислеше, че никой не го гледа.
Бел изправи рамене. Тя никога не бягаше от предизвикателствата.
Глава четвърта
През останалата част от деня Бел бе измъчвана от мисли за Джон. Тя си легна рано с надеждата, че един добър сън ще й даде нов поглед върху случилото се. Но сънят й се изплъзваше с часове, а когато най-накрая задряма, Джон обитаваше сънищата й с обезпокоително постоянство.
На следващата сутрин тя се събуди по-късно от обикновено, но когато слезе долу, за да закуси, откри, че Алекс и Ема отново са се забавили в леглото.
Не беше в настроение за търсене на забавление, така че бързо довърши закуската си и реши да отиде на разходка.
Погледна надолу към обутите си крака, реши, че обувките й са достатъчно здрави за малка разходка и се измъкна през входната врата, оставяйки на Норууд бележка за братовчедите си. Есенният въздух бе освежаваш, но не и студен и Бел се радваше, че не си е направила труда да сложи наметка. След няколко бързи крачки, тя изведнъж откри, че се е насочила на изток. На изток — към имота на Джон Блекууд.
Бел простена. Трябваше да се досети, че това ще се случи. Тя спря в опит да накара себе си да поеме на запад. Или север, или юг, или северно от северозапад, навсякъде само не и на изток. Но краката й отказваха да я послушат, влачеха я напред, опитвайки се да оправдаят поведението й, като й казваха, че единствено тя знае как да стигне по главния път до имението Блондууд Манър, а тя вървеше през гората, така че вероятно нямаше да стигне дотам, така или иначе.
Бел се намръщи. Имението не се казваше Блондууд Манър. Но не можеше да си спомни как се нарича, дори животът й да зависеше от това. Поклати глава и продължи да върви.
Един час по-късно Бел започна да съжалява за решението си да не вземе кобилата си. Бе на две мили от границата на имението на Алекс, а според това, което Джон й каза предишния ден, други две мили я деляха от дома му. Ботушките й не се оказаха толкова удобни, колкото се бе надявала и в душата й се прокрадна подозрението, че върху дясната й пета се появява мехур.
Тя се опита да прояви твърдост, но скоро болката достигна нови висоти на дразнение. С доловим стон Бел се предаде и призна поражението си пред мехура. Тя клекна и потупа тревата с ръка, за да провери дали е влажна. Утринната роса се бе изпарила, така че Бел седна на земята, развърза обувката си и я свали. Беше готова да продължи боса, когато се сети, че е с любимите си чорапи. С въздишка тя вдигна полата си и бавно смъкна чорапа надолу.
От позицията си на десет метра разстояние Джон не можа да повярва на очите си. Бел отново се скиташе из неговата собственост и той почти я бе известил за присъствието си, когато тя започна да си мърмори нещо и седна на земята по най-непристоен начин.
Заинтригуван, Джон се скри зад едно дърво. Последвалата сцена бе много по-съблазнителна, в сравнение с това, за което бе мечтал. След като свали обувките си, Бел вдигна полите си до коленете, представяйки му мъчителната гледка на изваяните си крака. Джон почти простена. В едно общество, което считаше дори откриването на глезена за неприлично, подобна гледка едва ли би могла да се определи като просто пикантна.