Джон знаеше, че не трябва да гледа. Но докато стоеше зад дървото, наблюдавайки как Бел смъква чорапа си, не можа да измисли по-добра алтернатива. Ако извикаше към нея, само щеше да я злепостави. По-добре бе тя да не знае за неговото присъствие. Той предположи, че един истински джентълмен ще има силата да се обърне, но за пореден път се убеди, че повечето мъже, които си губят времето, да се наричат джентълмени, са глупаци.
Джон не можеше да откъсне очите си от нея. Невинността й я направи още по-съблазнителна — повече дори от най-професионалното изпълнение. Непредвиденото й разсъбличане изглеждаше още по-чувствено, защото Бел смъкваше чорапа с агонизираща мудност и то, не защото имаше публика, а защото изглежда обичаше усещането за коприна, която се плъзга по гладката й кожа.
И тогава, твърде скоро според Джон, тя приключи и отново си промърмори нещо. Той се усмихна. Никога не бе срещал друг човек, който си говори тихо толкова често, особено с такъв забавен тон.
Изправи се и се огледа няколко пъти, докато погледът й падна върху панделката, която украсяваше роклята й. Тя върза чорапа за нея, като го стегна здраво и се наведе, за да вдигне обувката си от земята. Джон почти се засмя, когато тя отново започна да мърмори, докато гледаше свирепо обувката, сякаш беше някакво малко, противно същество, след като осъзна, че може просто да натъпче чорапа си в обувката.
Той чу шумната й въздишка, след което Бел сви рамене и се отдалечи от него. Джон учудено повдигна вежди, когато осъзна, че тя не се прибира вкъщи, а се е насочила право към неговата къща. Сама. Някой би си помислил, че това нахално, малко момиченце не е достатъчно умно, за да вземе насериозно предупреждението му. Той си мислеше, че е успял да я изплаши предишния ден. Господ знаеше, че бе уплашил себе си.
Обаче не успя да сдържи усмивката си, защото с една свалена обувка, тя накуцваше почти колкото него.
Джон бързо се обърна и се отправи обратно към гората. След злополуката бе упражнявал фанатично болния си крак и в резултат можеше да върви доста бързо — толкова бързо, колкото непострадал човек.
Единственият проблем бе, че след това претоварване, кракът по-късно щеше го боли, сякаш е вървял — или по-скоро подскачал, до ада и обратно.
Но Джон не мислеше за тези последствия, докато бързаше между дърветата. Умът му бе зает с мисълта, как да премине през гората и да пресрещне Бел близо до Блечфорд Манър, без тя да разбере, че я е шпионирал.
Той знаеше, че пътя прави завой, затова премина по диагонал през гората, проклинайки всяко паднало дърво, което вече не бе в състояние да прескочи. Когато най-накрая излезе обратно на пътя, около половин миля по-близо до дома си, коляното му пулсираше, а самият той бе задъхан от умора. Постави ръце върху бедрата си и се наведе за момент, опитвайки да си поеме дъх.
Болка прониза крака му, чиста агония, достатъчна за да го изправи. Той потрепери и разтри коляното, докато пронизващото усещане се превърна в тъпа болка.
Той се изправи точно навреме. Бел тъкмо излезе, куцукайки иззад ъгъла.
Джон бързо направи крачка в нейна посока, тъй като искаше да изглежда така сякаш е бродил по пътеката цяла сутрин.
Тя не го видя веднага, защото гледаше надолу към земята, за да избегне камъчетата с босия си крак. Бяха на около десет метра разстояние един от друг, когато чу стъпките му. Бел веднага вдигна поглед и го видя да приближава. На лицето му се четеше загадъчна усмивка, сякаш знаеше нещо, което тя не. Всъщност, помисли Бел, по-скоро сякаш той знаеше нещо, което тя никога нямаше да узнае.
— О, лорд Блекууд, здравейте — каза тя, извивайки устните си в усмивка, която се надяваше да наподобява загадъчността на неговата. Но по-скоро се провали — нямаше загадъчности в живота й, а и освен това звучеше твърде жизнерадостно.
Сред всичките му бурни мисли за Бел, Джон кимна.
— Предполагам, че се питате, какво правя отново върху вашата собственост?
Джон повдигна вежда, а Бел нямаше идея какво означава този жест: „Ти си досадна малка нарушителка“, или „Ти си забавен пример за нахална жена“, или „Твоите действия не си струват времето, отделено да мисля за тях“. Така че тя упорито продължи:
— Да, разбира се, осъзнах, че това е вашият имот, но аз се отправих на изток от Уестънбърт, когато излязох тази сутрин. Не знам защо, но го направих, а източната граница наистина е много по-близо до къщата от всяка друга и тъй, като обичам дългите разходки, съвсем естествено пресякох границата и не мислех, че ще имате нещо против. — Бел стисна устни. Тя бръщолевеше. Това бе нетипично за нея и беше доста недоволна, че го е допуснала.