— Нямам нищо против — каза Джон просто.
— О! Ами, това е добре, предполагам, защото нямам желание да бъда изхвърлена насила от собствеността ви. — Звучеше наистина глупаво. Бел затвори устата си отново.
— Наистина ли ще е нужна сила, за да ви изкарам от имота си. Нямах представа, че ви харесва толкова много.
Бел се усмихна дяволито.
— Вие ме дразните.
Джон й отправи още една от онези малки усмивки, която би й казала толкова много, ако останалата част от лицето му не бе така неразгадаема.
— Не говорите много, нали? — изтърси тя.
— Не мисля, че има нужда. Изглежда се справяте с поддържането и на двете страни на разговора чудесно.
Бел се намръщи.
— Казахте ужасно нещо. — Тя вдигна поглед. Неговите кадифени кафяви очи, обикновено толкова неразгадаеми, бяха изпълнени със смях. Бел въздъхна: — Но е истина. Знаете ли, обикновено не говоря толкова много.
— Наистина?
— Наистина. Мисля, че тъй като вие сте толкова мълчалив, чувствам нужда да говоря повече.
— Ах. Значи хвърлихме вината върху моите рамене.
Бел погледна закачливо към раменете му, които бяха по-широки, отколкото си спомняше.
— Според мен изглеждат способни да понесат толкова тежък товар.
Джон й се ухили, наистина й се ухили, нещо, което не правеше много често. Той със сигурност се зарадва, че носи едно от по-добрите си палта, защото често избираше някое старо за ранните си, утринни разходки. Но изведнъж се ядоса на собствената си суета.
— Това нова мода ли е? — попита той, посочвайки към обувката в ръката й.
— Мехур — отвърна Бел, повдигайки роклята си с няколко сантиметра. Беше неприлично и тя го знаеше, но не мислеше за това. В такъв странен разговор, обичайните правила на етикета просто не се прилагаха.
Обаче за нейна изненада, Джон коленичи и взе стъпалото й в ръцете си.
— Нещо против да погледна? — попита той.
Бел издърпа нервно крака си.
— Не мисля, че е необходимо — отвърна бързо тя. Да вижда стъпалото й бе едно. Но да го докосва, бе съвсем друго.
Джон я държеше здраво.
— Бел, не бъдете превзета. Може да се инфектира и тогава наистина ще страдате.
Тя примигна няколко пъти от изненада, че той се осмели да използва малкото й име. В крайна сметка го попита:
— Откъде знаете, че ме наричат Бел?
— Ашбърн ми каза — отговори Джон, изучавайки бледите й пръсти. — А къде е това проклето нещо?
— На петата ми — отвърна Бел, обръщайки се покорно.
Джон изсвири тихо.
— Доста неприятно изглежда. Би трябвало да си вземете по-удобен чифт обувки, щом сте възнамерявала да скитате сред природата.
— Не беше скитане, аз се разхождах. И имам по-добри обувки. Не възнамерявах да се разхождам тази сутрин, докато не се облякох, а не исках да сменям облеклото си. — Бел изпусна разочарована въздишка. Защо изпитваше нужда да му се обяснява?
Джон се изправи, извади чиста, бяла кърпичка и хвана ръката й.
— Има едно езерце недалеч от тук. Мога да донеса малко вода, за да почистим нараненото място.
Бел пусна полите си.
— Не мисля, че това е необходимо, Джон.
Той се стопли от явната й готовност да използва малкото му име и бе доволен, че си бе позволил да използва нейното без първо да попита. Реши, че харесва тази лейди Арабела, въпреки че за неговия вкус произходът й бе твърде добър. Не можеше да си спомни последния път, когато се бе усмихвал толкова много.
Тя беше умна и забавна, твърде красива, за да се чувства удобно, но той беше уверен, че с малко усилие, може да контролира привличането си към нея.
Тя обаче, по-скоро ужасяващо игнорираше собственото си благополучие, а доказателството беше липсата й на очила, мехурът, който щеше да се инфектира скоро и склонността й към излети без придружител. Очевидно се нуждаеше от някого, който да й влее малко здрав разум. Тъй като не виждаше никой друг наблизо, Джон реши, че може той да го направи. И започна, отправяйки се решително право към езерото, като на практика я повлече зад себе си.
— Джооон! — протестира тя.
— Бееел! — контрира той, имитирайки перфектно жалния й тон.
— Аз съм напълно способна да се грижа за себе си — настоя Бел, ускорявайки крачка, за да го настигне. За човек с толкова ясно изразено накуцване, той се движеше доста бързо.