— Очевидно не сте, иначе на носа ви щяха да стоят очила.
Бел се закова на място с такава сила, че Джон се препъна.
— Нуждая се от очила, само когато чета — процеди през зъби тя.
— Да чуя как признавате това, стопли сърцето ми.
— Мислех, че съм започнала да ви харесвам, но сега със сигурност знам, че не е така.
— Все още ме харесвате — отвърна Джон и се усмихна, когато отново я повлече към езерото.
Устата на Бел увисна.
— Не, не ви харесвам.
— Харесвате ме.
— Не, аз не… добре де, може би малко — призна тя. — Но мисля, че действате твърде властно.
— А аз мисля, че имате малък отвратителен мехур на петата, така че спрете да се оплаквате.
— Не се…
— Напротив, оплаквате се.
Бел млъкна, осъзнала, че докато говореха са стигнали твърде далеч. С въздишка, тя най-накрая се предаде и го остави да я заведе до езерото. Когато стигнаха, Бел седна на тревата близо до брега, докато Джон продължи до водата и потопи кърпичката си в нея.
— Това чисто ли е? — извика тя.
— Кърпичката ми или водата?
— И двете!
Джон се върна обратно до нея и вдигна снежнобелия плат.
— Безупречно чисто.
Бел въздъхна при неговата решителност да почисти мехура и подаде голото си стъпало изпод полата.
— Така няма да стане — каза той.
— Защо не?
— Ще трябва да се обърнете по корем.
— Не мисля така — отговори Бел, а тонът й бе непоколебим.
Джон наклони глава на една страна.
— От начина, по който аз виждам нещата — каза той замислено, — имаме две възможности.
Той не каза нищо повече, затова Бел бе принудена да попита:
— Ние ли?
— Да. Или ще се преобърнете по корем, за да се погрижа за мехура ви, или мога да се плъзна по гръб и да шавам под крака ви, докато успея да видя петата. Разбира се, това вероятно ще изисква оставането на главата ми под полата ви и тази мисъл е интригуваща…
— Достатъчно — измърмори Бел и се обърна по корем.
Джон взе кърпичката и нежно я притисна към раната, почиствайки малкото количество засъхнала кръв, която бе образувала коричка около нея. Малко я заболя, когато той докосна възпалената плът, но Джон бе изключително нежен, така че тя не каза нищо. Обаче промени мнението си, когато той извади нож от джоба си.
— Аааах! — За съжаление, първата дума, която излезе от устата й, не бе особено разбираема.
Джон погледна стреснато.
— Нещо не е наред ли?
— Какво планирате да правите с този нож?
Той се усмихна търпеливо.
— Аз просто щях да направя малък разрез в мехура, за да мога да премахна течността. Това ще позволи на мъртвата кожа да изсъхне.
Звучеше, сякаш знае какво прави, но Бел смяташе, че във всеки случай трябва да зададе няколко въпроса, след като позволяваше на този относително непознат мъж да вади нож срещу нея.
— Защо искате да я изсушите?
— Така ще заздравее по-добре. Мъртвата кожа ще падне, а тази отдолу ще се стегне. — Той присви очи: — Никога преди не сте имала мехур, нали?
— Не и такъв — призна Бел. — Обикновено не ходя толкова много. Обикновено яздя.
— Ами танците?
— Какво за тях? — попита Бел.
— Сигурен съм, че посещавате фантастични балове, когато сте в Лондон. Сигурно сте на крак по цяла нощ.
— Винаги нося удобни обувки — отговори тя презрително.
Джон не беше сигурен защо, но нейната чувствителност го привличаше.
— Е, не се тревожете — каза той накрая. — Третирал съм доста мехури, много по-лоши от този.
— По време на войната ли? — попита Бел, а гласът й бе предпазлив.
— Да. — Очите на Джон потъмняха.
— Предполагам, че сте лекували далеч по-сериозни наранявания от прости мехури — каза тя меко.
— Представете си, че отговорът е „Да“.
Бел знаеше, че трябва да спре този разпит, защото бе очевидно, че войната е болезнена тема за него, но любопитството надделя над предпазливостта.
— Там нямаше ли лекари и хирурзи, които да вършат тази работа?
Последва очевидно мълчание и Бел почувства натиска на ръцете му върху стъпалото си, докато ножа пробождаше мехура, преди най-накрая Джон да й отговори:
— Понякога няма лекари или хирурзи на разположение. Понякога просто трябва да направиш каквото можеш, каквото има смисъл. И после да се молиш. — Гласът му беше глух. — Дори когато си спрял да вярваш в бог.