Бел преглътна неловко. Мислеше да каже нещо успокояващо като „Разбирам“, но истината беше, че тя не разбираше. Не можеше дори да си представи ужасите на войната и й звучеше повърхностно да каже, че може.
Джон отново докосна леко мехура с влажната кърпичка.
— Това трябва да помогне. — Той се изправи и й подаде ръката си, но тя я игнорира, завъртайки се, така че да може да седне на тревистото хълмче. Той стоеше там неловко, докато тя не потупа мястото, на тревата до нея. Джон се колебаеше, което принуди Бел да изпъшка и да удари със значителна сила ръката си в земята.
— О, хайде — каза тя с полураздразнен глас. — Няма да ви ухапя.
Джон седна долу.
— Трябва ли да сложа превръзка на това? — попита Бел, като се въртеше така, че да може да огледа неговото дело.
— Не е задължително, освен ако не планирате да носите друг чифт тесни обувки. Ще заздравее по-бързо, ако го оставите непокрито.
Бел продължи да гледа петата си, опитвайки усърдно, за да запази благоприличие, докато го прави.
— Не смятам, че твърде много хора скитат из Уестънбърт боси, но мисля, че аз имам достатъчно кураж, за да се справя, нали? — Тя внезапно погледна нагоре, предлагайки му слънчевата си усмивка.
Джон се почувства като ударен, толкова голяма бе силата на усмивката й. Отне му няколко секунди да откъсне очите си от устните й и когато го направи, премести погледа си нагоре към очите й, което бе голяма грешка, защото те бяха толкова сини, колкото небето. Всъщност, по-сини и очевидно много възприемчиви и интелигентни. Той почувства почти физически взора й, усети как стремително преминава през тялото му, дори помисли, че тя никога няма да отмести очи от неговите, нито за миг. Джон потрепери.
Бел навлажни устни с нервен жест.
— Защо ме гледате така?
— Как? — прошепна той, осъзнал, че едва говори.
— Сякаш… сякаш вие… — Тя се запъна на думите, не напълно сигурна как я гледаше той. Очите й се разшириха от шок, когато отговорът достигна до нея. — Сякаш се страхувате от мен.
Джон се почувства зашеметен. Страхуваше ли се от нея? Страхуваше ли се от нейната способност да разстрои ценния му вътрешен баланс, който едва напоследък бе успял да постигне? Може би, но той повече се боеше от себе си. Нещата, които искаше да направи с нея…
Той затвори очи срещу нежеланото видение за Спенсър върху Ана.
Не, не искаше да направи това с Бел, нали?
Трябваше да се сдържа. Да я отблъсне. Внезапно примигна, спомняйки си въпроса й за тичането на бос крак през имението на Ашбърн.
— Предполагам, че човек може да прави каквото си поиска, ако е роднина на херцог — отговори накрая той, някак остро.
Бел се отдръпна назад, малко наранена от тона му. Но тази игра можеше да се играе от двама.
— Да, предполагам, че може — отвърна тя, повдигайки брадичка.
Джон се почувства като мерзавец. Но не се извини. Навярно беше по-добре да го мисли за грубиян. Нямаше никаква работа да се забърква с нея и щеше да е по-добре, да не го прави. Той познаваше задънената улица, когато я видеше.
Беше потърсил Бел в „Перство и баронетство“2 на Дебрет, след като го бе посетила предишния ден. Тя бе дъщеря на изключително богат граф и свързана с безброй важни и влиятелни членове на обществото. Заслужаваше някого с титла, който я притежаваше от повече от година, някой, който можеше да й предложи материален комфорт, с какъвто несъмнено бе свикнала… някой цял, чиито крака са перфектни като нейните.
Мили боже, той обичаше да гледа краката й. Джон простена.
— Да не ви е зле? — Бел го оглеждаше, опитвайки се да не изглежда заинтересована.
— Добре съм — отвърна рязко той. Тя дори миришеше хубаво, свеж, пролетен аромат, който сякаш го обгръщаше. Той не заслужаваше дори да мисли за нея, не и след като бе извършил такова непростимо престъпление срещу жените.
— Е, благодаря, че се погрижихте за мехура ми — каза Бел внезапно. — Беше много мило от ваша страна.
— Няма проблем, уверявам ви.
— За вас, може би — отвърна Бел, звучейки възможно най-весела. — Аз трябваше да лежа по корем до мъж, когото съм срещнала едва преди три дни.
Моля те, моля те не казвай нещо неприятно — мълчаливо умоляваше тя. Моля те, бъди забавен и се шегувай като сладко неотстъпчив чаровник, какъвто беше до преди няколко минути.
2
Справочник с имената и родословията на британската аристокрация, публикуван за пръв път в Лондон, през 1802 г. — Б.пр.