Сякаш мислите й се понесоха през въздуха, кацнаха върху него като целувка и Джон се усмихна.
— Можете да бъдете сигурна, че несъмнено се забавлявах на гледката на задните ви части — закачи я той, а колебливата му усмивка бързо се превърна в развратно ухилване. Това бе в пълна противоположност с разумната му преценка, но не бе способен да се отнесе грубо с нея, когато тя така се стараеше да се сприятелят.
— Ах, вие! — възкликна Бел и го удари закачливо с юмрук по рамото. — Казахте ужасно нещо.
— Никой ли преди не се е възхищавал на задните ви части? — Ръцете му бързо покриха нейните.
— Уверявам ви, никой досега не е бил толкова груб, дори да го спомене — Гласът й бе задъхан. Той не я помилва, просто сложи ръката си леко върху нейните. Но топлината от неговото докосване се просмука в нея и се разпространи нагоре по протежението на ръката й, достигайки опасно близо до сърцето й.
Джон се облегна назад.
— Не съм искал да бъда груб — промърмори той.
— Не сте ли? — Бел докосна с език долната си устна.
— Не, просто исках да съм честен. — Той беше близо… само на косъм разстояние.
— Наистина?
Джон отговори, но Бел не го разбра, защото устните му вече докосваха нежно нейните. Тя изстена меко, желаейки това да продължи вечно и мълчаливо благодари на боговете и на родителите си (въпреки че не бе задължително да е в този ред), затова, че я съветваха да не приема никого от мъжете, които й предлагаха през последните две години. Това чакаше тя и за него не смееше да се надява. Това споделяха Алекс и Ема. За това те винаги се гледаха един друг, усмихваха се постоянно и се кикотеха зад затворените врати. Това беше…
Джон нежно прокара езика си по меката плът от вътрешната страна на устните й и тя напълно загуби способността си да мисли. Можеше единствено да чувства, но, о… как само чувстваше. Кожата й изтръпна… всеки сантиметър от нея, въпреки че той едва я докосваше. Бел въздъхна и се отпусна върху него, чувствайки инстинктивно, че той знае какво да прави и как да накара тези удивителни усещания да продължат вечно. Тя се разтопи. Тялото й търсеше топлината на неговото. И тогава той внезапно се отдръпна и промърмори едно ядно проклятие. Дишането му бе остро и неравно.
Бел примигна объркано, тъй като не разбираше действията му и се почувства напълно съкрушена. Тя преглътна болката си и обгърна краката си с ръце, надявайки се, че той ще каже нещо мило или забавно, или в крайна сметка нещо, което да обясни реакцията му. А ако не го направеше, тя таеше надежда, че ще успее да види колко я е наранило отхвърлянето му.
Джон се изправи и се обърна с гръб към нея, поставяйки ръце на хълбоците си.
Гледайки през мигли нагоре към него, Бел си помисли, че има нещо изключително мрачно в позата му. Накрая той се обърна и й предложи ръката си. Тя я пое и се изправи на крака, докато тихо му благодареше.
Джон въздъхна и прокара ръка през гъстата си коса. Не трябваше никога да я целува. Със сигурност искаше да го направи, но това не му даваше правото да я докосва. И никога не бе и сънувал колко много ще му хареса или колко ще му бъде трудно да спре.
Господи, беше толкова слаб! Не бе по-добър от Спенсър, като нараняваше невинна млада жена. А истината бе, че искаше повече.
Много повече…
Желаеше ухото й, рамото й и нежната извивка на брадичката й. Копнееше да прокара езика си по дължината на нейната шия, оставяйки влажен огън надолу към долчинката между гърдите й. Желаеше да обхване дупето й и да го стисне, да я притисне към себе си и да я използва като люлка за желанието си.
Искаше да я притежава. Всеки сантиметър. Отново и отново.
Бел го наблюдаваше мълчаливо, но той се обърна леко настрани и тя не можеше да вижда очите му. Когато най-накрая погледна към нея, бе шокирана от суровото изражение на лицето му. Тя отстъпи крачка назад, а ръката й несъзнателно се вдигна и покри устните й.
— Ка-какво не е наред? — заекна тя.
— Би трябвало да се замисляте, преди да се хвърляте на мъжете, моя малка аристократке. — Гласът му бе опасно близо до съскане.
Бел се загледа в него, втрещена от ужас. Отвътре я заляха едновременно болка и ярост.
— Можете да бъдете сигурен — отвърна тя ледено, — че следващият мъж, на когото ще се „хвърля“, няма да страда от липса на добро възпитание и няма да ме обижда, както направихте вие.
— Толкова съжалявам, че кръвта ми не е достатъчно синя за вас, милейди. Не се безпокойте, не бих опитал да ви петня с моето присъствие отново.