Бел повдигна вежди и се вгледа в него презрително, с твърд поглед.
— Ами, да, не можем всички да претендираме за роднинство с херцог. — Гласът й бе остър, а думите жестоки. Доволна от изпълнението си, тя се обърна и се отправи далеч от него, с толкова достойнство, колкото й позволяваше накуцването.
Глава пета
Джон остана на мястото си доста време, докато наблюдаваше как Бел изчезва сред дърветата. Той не помръдна, докато тя не се скри изцяло от погледа му, напълно отвратен от себе си и поведението си към нея. Но си напомни, че всичко това бе необходимо. Сега тя му беше бясна, но в крайна сметка щеше да му благодари. Е, може би не на него, но когато сключеше изгоден брак с някой маркиз, тя щеше да се благодари, че се е спасила от Джон Блекууд.
Когато най-накрая се запъти към дома си, осъзна, че Бел е тръгнала без обувката си. Наведе се и я вдигна. По дяволите, сега трябваше да й я върне, но нямаше идея как ще се изправи отново пред нея.
Джон въздъхна, подхвърляйки елегантната малка обувка от ръка в ръка, докато бавно се отправяше към дома. На първо място трябваше да излезе с някакво извинение, за да й върне обувката. Алекс беше добър приятел, но щеше да иска да узнае защо обувката на братовчедка му е у Джон. Предположи, че би могъл да отиде до Уестънбърт тази вечер… Джон изруга под носа си. Той щеше да отиде до Уестънбърт тази вечер. Вече бе приел поканата на Алекс за вечеря.
Проклятията му ставаха все по-цветисти, докато си представяше агонията, която го очакваше. Щеше да му се наложи да гледа Бел цяла нощ и разбира се, тя щеше да е пленителна в скъпата си, вечерна рокля. И точно когато нямаше да понесе да я гледа и минута повече, тя вероятно щеше да каже нещо крайно очарователно и умно, с което да го накара да я желае по-силно.
А беше толкова, толкова опасно да я желае.
Бел напредваше към вкъщи не по-бързо от Джон. Не бе свикнала да ходи без обувки, а изглежда десният й крак успяваше да открие всяко остро камъче или изпъкнал корен на дърво по тясната пътека. Освен това имаше малък проблем с лявата обувка, тънкият ток, на която изкривяваше походката й и я принуждаваше да куца.
А всяко накуцване й напомняше за Джон Блекууд. Ужасният Джон Блекууд.
Бел тихо заизрежда всяка неподходяща дума, която брат й някога случайно бе казвал пред нея. Тирадата й завърши само след няколко секунди, защото Нед обикновено бе доста внимателен и сдържаше езика си пред нея. Когато се изчерпа откъм проклятия, тя започна с „Отвратителен, отвратителен човек“, но това сякаш нямаше необходимото въздействие.
— По дяволите — избухна тя, когато кракът й попадна на особено остро камъче.
Злополуката я довърши и тя почувства една гореща сълза да се спуска надолу по лицето й, докато стискаше затворените си очи срещу болката.
— Няма да плачеш заради едно малко камъче — скара се тя на себе си. — И със сигурност няма да плачеш заради този ужасен мъж.
Но тя плачеше и не можеше да се спре. Просто не проумяваше как един мъж може да бъде толкова очарователен в един миг и толкова оскърбителен в следващия. Той я харесваше, беше сигурна в това. Беше ясно от начина, по който я дразнеше или от това, как се погрижи за стъпалото й. Докато бе внимателен, тя го попита за войната и той не я игнорира напълно. Не би се разкрил пред нея, ако не я харесваше поне малко.
Бел се наведе, вдигна дразнещото камъче и го хвърли сред дърветата. Беше време да спре да плаче, време да помисли рационално върху проблема и да разбере защо цялата му същност се промени така внезапно.
Не, реши тя, за първи път в живота си не искаше да бъде спокойна и рационална. Не я интересуваше практичното или прагматичното.
Искаше само да е ядосана.
И тя беше. Бясна.
Когато Бел стигна до Уестънбърт, сълзите й вече бяха пресъхнали и тя беше доста щастлива да съставя различни методи за отмъщение, които да приложи върху Джон.
Не очакваше в действителност да ги осъществи, но самото им планиране повдигна духа й.
Тя се промъкна през главния коридор и почти стигна до извитото стълбище, когато Ема извика от съседния салон.
— Бел, ти ли си?
Бел се върна до отворената врата, мушна глава през нея и поздрави братовчедка си.
Ема седеше на едно канапе, а на масата пред нея бе разтворена счетоводна книга. Тя повдигна вежди при опърпания вид на Бел.
— Къде беше?
— На разходка.