— Само с една обувка.
— Това е най-малкият проблем.
— Или много дълга история.
— Не толкова дълга, по-скоро неженствена.
— Босите крака обикновено са такива.
Бел завъртя очи. Ема бе известна със способността си да гази в калта, само за да достигне до любимото си място за риболов.
— Откога стана пример за изисканост и благоприличие.
— От… о, няма значение, просто ела и седни до мен. Ще полудея.
— Наистина? Ето това вече звучи интересно.
Ема въздъхна:
— Не ме дразни. От страх за здравето ми, Алекс не ме пуска да изляза от този отвратителен салон.
— Може да погледнеш на това от другата страна, като знак на неговата вечна любов и преданост — предложи Бел.
— Или мога просто да го удуша. Ако имаше начин, щеше да ме върже към леглото, докато бебето се роди. Както ми забрани да яздя сама.
— Може ли да направи това?
— Кое?
— Да ти забрани.
— Ами, не, той не ми заповядва както повечето мъже правят с жените си, но даде ясно да се разбере, че ще е крайно разтревожен всеки път, когато извеждам Бостън за езда и дявол да го вземе, обичам го прекалено много, за да се ядосам на това. Понякога просто е по-добре да му угодя.
— Ммм — измърмори Бел. — Искаш ли малко чай? Леко съм настинала. — Тя стана и позвъни на прислугата.
— Не, благодаря, но ти върви и поръчай за себе си.
Прислужницата влезе мълчаливо и Ема поръча малко чай.
— О, и може ли да кажеш на мисис Гуд, че ще намина, за да обсъдим тазвечерното меню след по-малко от час? Ще имаме гост и мисля, че сме длъжни да направим нещо специално.
Прислужницата кимна и напусна стаята.
— Кой ще вечеря с нас тази вечер? — поинтересува се Бел.
— Онзи човек, Джон Блекууд, който срещна преди няколко дни. Алекс го покани вчера. Не помниш ли? Мисля, че го обсъдихме по време на чая.
Бел почувства как сърцето й падна в стомаха. Беше забравила напълно за техните планове за вечеря.
— Изплъзнало се е от ума ми, предполагам — каза тя, като й се искаше вече да е получила чая си, така че да може да скрие лицето си с чашата. Бузите й бяха станали неприятно топли.
Дори и Ема да беше забелязала изчервяването на братовчедка си, не го спомена. Бел незабавно започна да обсъжда последната мода от Париж и двете дами останаха на тази тема дълго след като чаят беше пристигнал.
Бел се облече с особено внимание тази вечер, като осъзнаваше много добре, че Джон е основната причина за нейното усърдие. Тя избра скромно изрязана рокля от леденосиня коприна, която подхождаше на очите й и вдигна хлабаво косата на върха на главата си, като позволи на деликатни тънки къдрици да обрамчат лицето й. Наниз перли и подходящи обици допълниха тоалета й и удовлетворена от вида си, тя се запъти към долния етаж.
Ема и Алекс вече бяха в салона и очакваха пристигането на Джон.
Бел едва имаше време да седне, когато икономът влезе в стаята и обяви:
— Лорд Блекууд.
Бел вдигна поглед, когато Норууд приключи с представянето на Джон. Алекс стана и тръгна към вратата, за да посрещне приятеля си.
— Блекууд, радвам се да те видя отново.
Джон кимна и се усмихна. Бел беше раздразнена от факта, че той изглеждаше невероятно привлекателен във вечерното си облекло.
— Позволи ми да ти представя съпругата си. — Алекс поведе Джон към канапето, където Ема беше седнала.
— Как сте, Ваша светлост — измърмори вежливо Джон, като положи кратка целувка върху опакото на ръката й.
— О, моля ви, не мога да издържам на толкова много етикет в собствения си дом. Моля ви, наричайте ме Ема. Алекс ме увери, че сте негов специален приятел, затова не мисля, че трябва да бъдем официални.
Джон се усмихна на Ема и реши, че Алекс е проявил обичайния си късмет, когато си е избирал булка.
— Тогава трябва да ме наричате Джон.
— И разбира се, вече познавате Бел — продължи Алекс.
Джон се обърна към Бел и пое дланта й в своята. Силна горещина пропълзя нагоре по дължината на ръката й, но тя се насили да не я отдръпне. Нямаше нужда той да знае как й въздейства. Но когато Джон повдигна ръката й до устните си и я целуна леко, тя не беше в състояние да спре червенината, която се прокрадна по бузите й.
— Наистина е удоволствие да ви видя отново, лейди Арабела — каза той, все още държейки ръката й в своята.
— М-моля, наричайте ме Бел — заекна тя, мразейки се за липсата на самообладание.