— Имам само един въпрос. — Бел откъсна поглед от луната и се насили да го погледне. — Аз ли направих нещо грешно? Нещо засегна ли ви?
Джон рязко се изсмя, неспособен да повярва на ушите си.
— О боже, Бел, само ако знаехте. — Той прокара пръсти през косата си и после сложи ръце на бедрата си. — Не можете да ме засегнете, дори да опитате.
Стотина противоречиви емоции минаха през сърцето и ума на Бел за секунда. Противно на по-доброто решение, тя докосна ръката му.
— Тогава какво се случи? Трябва да знам.
Джон пое накъсано дъх, преди да я погледне.
— Наистина ли искате да знаете истината?
Тя кимна.
Той отвори уста, но минаха няколко секунди преди от устните му да излязат думи.
— Аз не съм мъжът, за когото ме мислите. Виждал съм неща… — Той затвори уста, един мускул играеше бурно на шията му, докато се бореше да контролира емоциите, които преминаваха по лицето му. — Вършил съм неща. Тези ръце… — Той погледна надолу към тях, сякаш бяха чужди предмети. Гласът му се снижи до нисък шепот. — Аз съм ненаситно копеле, Бел, само заради това, че ви целунах тази сутрин. Не съм достоен дори да ви докосна.
Бел се загледа в него, ужасена от болката, която виждаше по лицето му. Как можеше той да не съзира това, което за нея беше толкова ясно? Имаше нещо в него. Нещо толкова добро… То извираше от самата му същност. А той си мислеше, че е недостоен.
Бел не знаеше какво се беше случило, за да го направи такъв, но неговата болка я опустошаваше. Тя направи крачка напред.
— Грешите.
— Бел — прошепна той, — вие сте глупачка.
Тя поклати глава безмълвно.
Джон погледна дълбоко в очите й, небесата да са му на помощ, но не можеше да спре бавното спускане на устните си надолу към нейните.
За втори път през този ден, Бел почувства непознато надигане на желание, когато тялото му се олюля близо до нейното. Устата му нежно помилва нейната и Бел смело прокара езика си по нежната кожа от вътрешната страна на устната му, точно както беше направил той сутринта. Реакцията на Джон беше мигновена и той грубо я придърпа към себе си, нуждаейки се да почувства топлината на тялото й върху своето.
Интимният контакт разтревожи Бел и тя внимателно се отдръпна от него. Бузите й бяха поруменели, очите й блестяха и имаше значително повече къдрици около лицето й, отколкото бяха няколко мига по-рано.
— Алекс и Ема ни очакват в трапезарията — напомни му тя задъхано. — Ще закъснеем.
Джон затвори очи и издиша, а след това мислено застави тялото си да се успокои. След минута, той й предложи ръката си и изви устни в крива усмивка, която не стигна съвсем до очите му.
— Трябва да обвиним за забавянето ни крака ми.
Бел незабавно почувства прилив на симпатия към него. Той беше горд мъж и не му харесваше да признава, че това нараняване го забавя.
— О, не, не е необходимо. Ема постоянно се оплаква, че ходя твърде бавно. Просто трябва да им кажа, че съм ви показала част от галерията. Алекс има прекрасна картина на Рембранд.
Джон постави показалеца си върху устните й.
— Шшт, ще обвиним крака ми. Време е да извлека някаква полза от това проклето нещо.
Те излязоха от салона и Бел забеляза, че той се движи доста бързо през дългия коридор към трапезарията.
— Кажете ми, когато почти стигнем — прошепна в ухото й той.
— Точно зад ъгъла е.
Джон се забави толкова много, че Бел си помисли, че са спрели. Когато тя погледна към краката му, забеляза, че той куцука много по-забележимо от обикновено.
— Ужасен сте — нахока го тя. — Знам, че можете да свиете крака си повече от това.
— Имах лош ден. — Изражението му определено беше ангелско.
Алекс стана, когато те влязоха в трапезарията.
— Помислихме, че сте се изгубили по пътя.
— Страхувам се, че кракът ме боли доста днес — отговори Джон. — Бел беше достатъчно мила да се приспособи към бавния ми ход.
Бел кимна, докато се чудеше как, за бога, да не позволи на устните си да потреперят. Тя и Джон се присъединиха към Ема и Алекс около малката маса в неофициалната трапезария. Сервираха им аспержи със сос от горчица и Ема, която беше забелязала, че съседът й и братовчедка й изглежда се познаваха по-добре, отколкото предполагаше времето, незабавно започна разпита си.
— Толкова съм доволна, че успяхте да дойдете на вечеря тази вечер, Джон. Но трябва да ни разкажете повече за себе си. От коя част на Англия сте?