Тя пришпори кобилата си в тръс, наслаждавайки се на свежия есенен въздух, докато се насочваше към имота на Джон. Нямаше ни най-малка представа какво ще му каже, ако го срещне. Вероятно нещо глупаво, когато бе с него сякаш говореше по-несвързано от обикновено.
— Добър ден, лорд Блекууд — пробва тя. Не, твърде официално. — Така се случи, че тръгнах да пояздя на изток… — твърде очевидно. А и не използва ли подобно извинение предния ден?
Тя въздъхна и реши да се придържа към непринудеността.
— Здравейте, Джон.
— Здравейте.
Бел ахна. Бе толкова заета да репетира какво иска да му каже, че дори не забеляза, че той бе точно там, пред нея.
Джон повдигна вежди, учуден от шокираното й изражение.
— Със сигурност не може да сте толкова изненадана да ме видите. Все пак казахте „Здравей“.
— Така е — каза Бел с нервна усмивка. Дали я бе чул как си говори сама? Тя погледна нагоре, преглъщайки с усилие и каза първото нещо, което изникна в ума й. — Какъв прекрасен кон.
Джон си позволи да се усмихне саркастично.
— Благодаря. Макар да си мисля, че Тор може да се огорчи от това да бъде наричан прекрасен.
Бел примигна и се вгледа по-отблизо. Джон наистина бе на кон, при това доста огромен и мощен.
— Добре, много красив кон тогава — поправи се тя.
Той потупа жребеца по врата.
— Тор се чувства много по-добре, сигурен съм.
— Какво ви води насам? — попита Бел. Не беше много сигурна дали още се намира във владенията на Алекс или вече бе преминала в тези на Джон.
— Тъкмо се бях запътил на запад…
Бел потуши надигащия се в нея смях.
— Разбирам.
— А вас какво ви води насам?
— Тъкмо се бях запътила на изток.
— Ясно.
— Е, трябва да знаете, че се надявах да ви срещна — възкликна тя.
— Сега, когато ме срещнахте — каза Джон, — какво мислите да правите с мен?
— Всъщност не бях стигнала толкова далеч в плановете си — призна си Бел. — Какво бихте желали вие да направите с мен!
Според Джон, мислите му в тази насока не бяха подходящи за учтив разговор. Той мълчеше, но не можеше да се въздържи да не я огледа одобрително.
Бел разпозна изражението му и се изчерви.
— О, негодник такъв — заекна тя. — Нямах това предвид.
— Нямам представа, за какво говорите — каза Джон, с изражение на самата невинност.
— Знаете много добре и няма да ме накарате да го кажа, вие… О, няма значение, желаете ли да дойдете на чай?
Джон се разсмя силно.
— Колко обичам англичаните. Всичко може да бъде поправено с малко чай, нали?
Бел се усмихна язвително.
— Вие също сте англичанин, Джон, и само да отбележа, че всичко може да се оправи с малко чай.
Той се усмихна принудено.
— Иска ми се някой да бе казал това на лекаря, който почти отряза крака ми.
Бел мигновено стана сериозна. Какво би трябвало да отвърне на това? Тя погледна нагоре към небето, което бе започнало да се заоблачава. Знаеше, че Джон бе ужасно чувствителен що се отнася до крака му и вероятно трябваше да избягва да говори за него. Но все пак той беше този, който го спомена и изглежда най-добрият начин да му покаже, че не я е грижа за неговата травма, бе да се пошегува с него.
— Добре, милорд — каза тя, молейки се да не прави ужасна грешка. — Тогава ще измисля начин да изсипя малко чай върху него този следобед. Ако това не свърши работа, не знам какво ще успее.
Той като че ли се поколеба за миг преди да отвърне.
— Предполагам, че ви е нужен придружител до Уестънбърт. Виждам, че отново сте сама навън.
— Някой ден, Джон — каза тя раздразнено, — от вас ще стане превъзходен родител.
Върху носа му падна голяма капка и той вдигна ръце, сякаш се предава.
— Водете, милейди.
Бел обърна кобилата си и се запътиха обратно към Уестънбърт. След няколко мига на приятна тишина, тя се обърна към него и попита:
— Накъде се бяхте запътили? И не ми казвайте, че просто сте яздили на запад!
— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че се надявах да ви срещна?
Бел рязко се обърна към него, вглеждайки се в лицето му, за да разбере дали не се шегува с нея. Кафявите му очи бяха топли, а погледът му накара сърцето й да подскочи.