— Малко мокра, но поне дрехите не са повредени — каза Бел весело.
— Казах ти, че ще започне да вали.
— Чувстваш се отговорна за мен, сега, след като си стара омъжена матрона?
Ема направи гримаса, която недвусмислено й показа какво точно мисли за това.
— Изглеждаш като удавен плъх — каза искрено тя.
Бел направи същата недоволна физиономия.
— Ще сменя дрехите си и ще сляза за чая след малко.
— В кабинета на Алекс — осведоми я Ема. — Днес той ще се присъедини към нас.
— О, добре. Слизам след малко.
Бел се отправи нагоре по стълбите и през лабиринта от коридори, който водеше към стаята й. Бързо свали прогизналия си костюм за езда, преоблече се в мека синя рокля и се отправи към долния етаж. Вратата на кабинета на Алекс беше затворена и тя чу кикотене, така че съобразително почука, преди да влезе. За момент се възцари мълчание и после Ема извика:
— Влез!
Бел се усмихна на себе си. С всяка изминала минута научваше все повече неща относно тази брачна любов. Каква компаньонка се бе оказала Ема. Тя и Алекс не можеха да държат ръцете си далеч един от друг, когато си мислеха, че никой не гледа. Усмивката на Бел стана по-широка. Не беше много сигурна относно процеса по правене на бебета, но имаше чувството, че цялото това докосване има нещо общо с факта, че Ема е вече бременна. Бел бутна вратата, за да я отвори и влезе в много големия, подреден по мъжки кабинет на Алекс.
— Добър ден, Алекс — каза тя. — Как мина денят ти?
— По-сух от твоя, както разбрах — каза той, докато наливаше малко мляко в чаената си чаша, пренебрегвайки чая напълно. — От къдриците ти все още капе вода.
Бел погледна към раменете си. Платът на роклята се бе намокрил от косата й. Тя сви рамене.
— О, ами, няма какво да направя по въпроса, предполагам. — Тя седна на канапето и си сипа чай. — А как мина твоят ден, Ема?
— Напълно спокойно. Занимавах се с различни книжа и отчети за някои от земите ни в Уелс. Изглежда там може да има някакъв проблем. Мисля да отида, за да разузная.
— Няма да отидеш — изръмжа Алекс.
— О, нима? — възрази Ема.
— Няма да ходиш никъде в продължение на още шест месеца — добави той, като погледна любящо към червенокосата си съпруга с виолетови очи. — И вероятно за още шест месеца след това.
— Ако си мислиш, че ще остана на легло, докато се появи бебето, си се побъркал.
— А ти трябва да се научиш кой се разпорежда тук.
— Добре тогава, ти…
— Спрете, спрете — засмя се Бел. — Достатъчно. — Тя тръсна глава. Едва ли във вселената можеха да се намерят други двама по-упорити хора от тях.
Бяха идеални един за друг.
— Защо да не ви разкажа как мина моят ден?
Ема и Алекс обърнаха лица към нея в очакване.
Бел отпи още една глътка чай, за да се стопли.
— Срещнах твърде странен мъж, всъщност.
— О, наистина? — Ема се наведе напред.
Алекс се облегна назад, а очите му проблясваха отегчено.
— Да. Той живее наблизо. Мисля, че земите му граничат с вашите. Името му е лорд Джон Блекууд. Познавате ли го?
Алекс се изстреля като пружинка.
— Да не би да каза Джон Блекууд?
— Мисля, че беше Джон, лорд Блекууд. Защо, познаваш ли го? Джон Блекууд вероятно е често срещано име.
— Кестенява коса?
Бел кимна.
— Кафяви очи?
Бел отново кимна.
— С моята височина, средно сложен?
— Предполагам. Не е толкова широк в раменете като теб, но мисля, че е почти същата височина.
— Той накуцва ли?
— Да! — извика Бел.
— Джон Блекууд. Проклет да съм. — Алекс поклати глава невярващо. — И сега е пер. Трябва да е удостоен с титла за военни заслуги.
— Да не се е бил във войната с теб? — попита Ема.
Когато Алекс най-накрая отговори, зелените му очи бяха далечни.
— Да — каза меко той. — Той командваше собствена рота, но се виждахме доста често. Винаги съм се чудил какво стана с него. Не знам защо не се опитах да го потърся. Предполагам, че ме е било страх да не открия, че е мъртъв.
Това със сигурност прикова вниманието на Бел.
— Какво имаш предвид?
— Беше странно — каза бавно Алекс. — Той беше превъзходен войник. Няма друг, на когото можеш да разчиташ повече. Беше напълно самоотвержен. Постоянно се излагаше на опасност, за да спаси другите.