— Предполагам, ще го кръстим просто Джон. Прекалено съм изморена, за да измисля нещо по-добро.
И след това доста злокобно появяване в света, Джон (поради липсата на по-добра дума) беше забравен.
Семейството му проявяваше малко търпение към него. Той прекарваше много повече време в компанията на домашния възпитател, отколкото с роднините си. Бе изпратен в Итън и Оксфорд, не поради някакъв голям интерес към образованието му, а по-скоро защото това правеха добрите семейства за техните синове, дори и за най-малките, които не бяха от значение за фамилното родословие.
През 1808 година, когато Джон беше последна година в Оксфорд, се появи удобен случай. Англия се бе намерила въвлечена в политически и военни дела на Иберийския полуостров, и мъже от всякакъв произход се втурваха да се присъединят към армията. Джон видя войската като област, където мъж може да направи нещо от себе си и той представи идеята на брат си. Деймиън се съгласи, като видя в това начин благородно да се отърве от брат си и купи офицерски чин за Джон.
Службата във войската беше лесна. Той бе отличен ездач и доста сръчен с мечове и огнестрелни оръжия. Беше поел няколко риска, които знаеше, че може да избегне, но насред ужаса на войната, беше започнало да става очевидно, че няма начин той да успее да преживее клането. И ако по някакво чудо на съдбата, той успееше да мине през конфликта с непокътнато тяло, знаеше, че душата му нямаше да има толкова късмет.
Бяха минали четири години, а Джон все още успяваше да изненада себе си, като се разминаваше със смъртта. И тогава получи куршум в коляното си и се намери на кораб, плаващ обратно към Англия. Свежата, зелена, мирна Англия. По някакъв начин не му изглеждаше реално. Времето минаваше бързо докато кракът му се излекува, но ако трябваше да бъде честен, не си спомняше много от възстановяването си. Прекарваше голяма част от времето пиян, неспособен да се справи с мисълта, че е сакат.
Тогава, за негова изненада, получи титлата барон, най-вече заради своята храброст, иронично след всичките тези години, през които семейството му напомняше, че не е титулуван джентълмен. Това беше повратен момент за него и той осъзна, че има нещо, което да остави на бъдещото поколение. С нова цел, той реши да въведе ред в живота си.
Четири години по-късно той все още накуцваше, но поне го правеше на собствена земя. Краят на войната за него беше дошъл малко по-рано отколкото очакваше, той бе продал офицерския си чин и бе започнал да инвестира. Изборите, които направи, се оказаха неочаквано доходоносни и само след пет години, беше спестил достатъчно пари да си купи малко провинциално имение.
В деня преди да се натъкне на лейди Арабела Блайдън, тъкмо се беше наканил да обходи границите на имота си. Беше мислил за случайната си среща с нея няколко пъти. Вероятно трябваше да отиде до Уестънбърт и да й се извини за грубото си държание. Господ знаеше, че тя няма да дойде в Блечфорд Манър след начина, по който се беше отнесъл с нея.
Джон потрепери. Той определено трябваше да измисли ново име за мястото.
Беше хубава къща. Удобна. Приятна, но не величествена и лесно се обслужваше от малък персонал, което си беше късмет, тъй като не можеше да си позволи да наеме флотилия от слуги.
И така, това беше той. Имаше дом — такъв, който беше само негов, не някое място, което да знае, че никога няма да притежава при съществуването на пет по-големи братя и сестри. Имаше добър доход — малко поизчерпан, сега, когато беше купил къщата, но той беше достатъчно убеден в своите финансови способности след по-ранните си успехи.
Джон провери джобния си часовник. Беше два и половина следобед, добро време да огледа някои от обработваемите земи на запад. Искаше да направи, Блечфорд Манър (трябваше скоро да го преименува) възможно най-доходен. Бърз поглед през прозореца му подсказа, че няма да се повтори проливният дъжд от предишния ден и като изостави размишленията си, се отправи нагоре по стълбите, за да вземе шапката си.
Не се беше отдалечил много, когато Бъкстън, възрастният иконом, който получи с къщата, го спря.
— Имате посетител, милорд — произнесе монотонно той.
Изненадан, Джон се спря.
— Кой е, Бъкстън?
— Херцог Ашбърн, милорд. Позволих си волността да му покажа синия салон.
Джон се усмихна.
— Ашбърн е тук. Великолепно. — Не беше осъзнал, че старият му военен другар живее толкова близо, когато беше купил Блечфорд Манър, но това беше допълнително възнаграждение. — По дяволите, Бъкстън — изпъшка той. — Кой салон е синият?