— Втората врата от ваше ляво, милорд.
Джон се отправи по коридора и отвори вратата. Точно, както си мислеше, в стаята нямаше нито една синя мебел. Алекс стоеше до прозореца и гледаше навън към полята, които граничеха с неговия собствен имот.
— Опитваш се да решиш как да ме убедиш, че ябълковата градина е от твоята страна на границата ли? — пошегува се Джон.
Алекс се обърна.
— Блекууд. Дяволски се радвам да те видя. А ябълковата градина е от моята страна на границата.
Джон повдигна вежди.
— Може би аз се опитвах да измисля как да те отърва от нея.
Алекс се усмихна.
— Как си? И защо не се отби да се обадиш? Дори не знаех, че си купил мястото, докато Бел не ми каза вчера следобед.
Значи я наричаха Бел. Отиваше й. И беше говорила за него. Джон се почувства абсурдно доволен от това, макар да се съмняваше, че е казала нещо мило за него.
— Изглежда забравяш, че не се предполага някой да се отбие при херцог, освен, ако той не го направи първи.
— Наистина, Блекууд, бих си помислил, че на този етап сме над баналностите на етикета. Всеки мъж, който ми е спасил живота, е добре дошъл да ме посети по всяко време, когато пожелае.
Джон се зачерви леко, спомняйки си времето, когато застреля мъжа, който се канеше да забие нож в гърба на Алекс.
— Всеки би направил същото — тихо каза той.
Едното ъгълче на устата на Алекс се повдигна, когато си спомни мъжа, който беше намушкал Джон, докато той се прицелваше. Джон беше получил рана от нож в ръката заради смелостта си.
— Не — каза най-накрая Алекс. — Не мисля, че всеки би направил същото. — Той се изпъна. — Но стига приказки за войната. Аз самият предпочитам да не мисля за това. Как върви при теб?
Джон посочи стола и Алекс седна.
— Предполагам като при всички останали. Искаш ли питие?
Алекс кимна и Джон му донесе чаша с уиски.
— Очевидно не е точно така, лорд Блекууд.
— О, това! Направиха ме барон. Барон Блекууд. — Джон се ухили весело на Алекс. — Звучи добре, не мислиш ли?
— Много добре.
— А как се промени твоят живот през последните четири години?
— Предполагам, че не се е променил много, с изключение на последните шест месеца.
— Нима?
— Ожених се — каза Алекс със смутена усмивка.
— Наистина ли? — Джон повдигна чашата си в мълчалив тост.
— Името й е Ема. Братовчедка е на Бел.
Джон се зачуди дали жената на Алекс изглежда като братовчедка си. Ако беше така, можеше лесно да разбере как беше привлякла вниманието на херцога.
— Да предположа ли, че тя също е изчела всички творби на Шекспир?
Алекс се засмя кратко.
— Всъщност тя започна, но напоследък я държа заета.
Джон повдигна вежди при двусмисленото значение на този коментар.
Алекс незабавно улови изражението му.
— Дадох й да управлява имотите ми. Всъщност има добър усет за цифри. Може да събира и изважда много по-бързо от мен.
— Виждам, че интелигентността е семейна черта.
Алекс се почуди как Джон е научил толкова много за Бел за толкова малко време, но не каза нищо.
— Да, ами това може би е единственото общо нещо, което имат двете, освен, разбира се, тяхната необикновена способност да получават точно каквото искат, без дори да осъзнаеш как е станало.
— О?
— Ема е доста твърдоглава — каза Алекс с въздишка. Но това беше спокойна, щастлива въздишка.
— А братовчедка й не е ли? — попита Джон. — Направи ми впечатление, че е доста труден характер.
— Не, не, Бел има много силна воля, не ме разбирай грешно. Но не точно като тази на Ема. Жена ми е такъв инат, че често се впуска в ситуации без в началото изобщо да помисли за това. Бел не е такава. Тя е много практична. Много прагматична. Притежава онова ненаситно любопитство. Дяволски трудно е да запазиш тайна около нея, но трябва да кажа, че доста я харесвам. След като видях ужасното положение на някои мои приятели, считам, че съм доста щастлив с роднините на жена ми.
Алекс осъзна, че говори много по-открито от колко нормално би говорил с приятел, който не е виждал от години, но предположи, че има нещо във войната, което изковава неразрушима връзка между мъжете и това вероятно беше причината да говори с Джон, сякаш не са минали четири години от последната им среща.