И тя изприпка по стълбите, присъедини се към групичка момичета и влезе в стъкленото преддверие на Университетския център, като си бъбреше с тях и се смееше.
Най-отбрани гости? Клеър се загледа в листчето хартия, поколеба се дали да не го изхвърли, после обаче го мушна в джоба си.
Може би това беше прекрасна възможност веднъж завинаги да убеди Моника, че никога няма да й бъде приятелка.
Тя се запъти към аудиторията, но това не й попречи да си държи очите отворени и когато забеляза онези, които търсеше, се отклони и закрачи през тревата.
Геймъри. Смотаняци. Прекарваха по-голямата част от следобеда в хвърляне на зарчета и местене на пулове върху някакви неразбираемо изрисувани дъски. Клеър минаваше покрай тях всеки ден, ала нито веднъж не бе видяла някое момиче да отиде при тях или дори да ги доближи. Всъщност, когато Клеър спря пред тях и се прокашля, те я изгледаха, сякаш бе извънземно, дошло от някой от световете, изобразени на дъските пред тях.
— Здрасти — поздрави тя и им подаде листчето хартия. — Казвам се Моника и този петък организирам парти. В случай че искате да дойдете. Кажете и на приятелите си.
Един от тях се пресегна и предпазливо взе листчето. После друг го изтръгна от ръката му и го прочете.
— Леле! Ама ти сериозно ли?
— Абсолютно.
— Нещо против да поканим и други хора?
— Колкото повече — толкова по-добре.
И Клеър се отправи в час.
— Клеър Денвърс?
Беше последният й час за деня и Клеър стреснато вдигна поглед от тетрадката си. Преподавателят определено не проверяваше присъстващите. Всъщност досега с нищо не бе показал, че му пука за посещаемостта на часовете му, която понякога беше почти нулева. Като днес, например — освен Клеър, в залата надали имаше повече от дузина студенти. Присъствието в часовете на професор Как-му-беше-името беше безсмислено — лекциите му представляваха PowerPoint презентации, които той им диктуваше най-подробно и които качваше в интернет веднага след края на часа. Нищо чудно, че повечето студенти не си правеха труда да влизат в часовете му.
Клеър вдигна ръка, като се чудеше какво ли става. За миг я обзе чувство на вина, задето беше дала поканата на отбора на Смотаняците, но после си каза, че бе твърде рано някой вече да е разбрал. Пък и на кого му пукаше (освен на Моника, разбира се)?
Преподавателят, с посивяла коса, набръчкано, уморено лице и нито капчица ентусиазъм, й хвърли празен поглед и обяви:
— Викат ви в администрацията, стая 317. Вървете още сега.
— Но… — Клеър понечи да попита какво става, ала той вече се бе върнал на презентацията си и монотонно нареждаше нещо.
Клеър натъпка книгите в раницата си и като се чудеше какво става, без особено съжаление напусна часа.
Беше ходила в административната сграда точно три пъти — веднъж, за да се регистрира, веднъж, за да подаде молба да напусне общежитията, и веднъж, за да си промени програмата. Постройката по нищо не се различаваше от административната сграда на което и да било учебно заведение — невзрачна и олющена, пълна с уморени, свадливи чиновници и затрупани с папки бюра. Клеър мина покрай Деловодния отдел и пое по стълбите, отвеждащи на втория етаж. Макар и по-тихо, отколкото на първия етаж, и тук се чуваше говор, потракване на клавиатури и бръмчене на компютри и принтери.
На третия етаж се носеше единствено шепот. Клеър тръгна по коридора и тишината стана още по-плътна. През прозорците също не долиташе шум, въпреки че ясно се виждаше как навън се разхождат хора и си приказват, а по улицата се движат коли. Клеър мина покрай редица лъскави, плътно затворени врати и най-сетне стигна до стая 317, която се намираше в дъното на коридора.
Почука и тъй като й се стори, че чу отвътре „влез“, завъртя дръжката и се озова в… пълен мрак. Непрогледна, кадифена тъмнина, от която Клеър внезапно загуби представа къде се намира. Бравата се изплъзна от пръстите й и вратата се затвори зад гърба й. Тя се опита да я намери, ала напипа единствено гладка стена.
Изведнъж зад нея затрептя светлина и когато се обърна, Клеър видя пламъчето на една кибритена клечка да близва фитила на восъчна свещ. На треперливия му светлик лицето на Амели изглеждаше като направено от слонова кост.
Амели бе точно каквато си я спомняше — хладна, бледа, с все същия царствен вид. Светлорусата й коса беше вдигната в сложна прическа, най-вероятно — с помощта на прислужници. Беше облечена в бял копринен костюм, а кожата й беше безупречна. Ако носеше грим, то изобщо не си личеше. Очите й изглеждаха някак загадъчни в полумрака — искрящи и не съвсем човешки, ала невероятно красиви.