— Къде отиваш, Клеър?
— В лабораторията по химия — отвърна тя и посочи сградата, която се намираше в далечния край на двора; Джером кимна и се насочи натам. — Виж, много мило от твоя страна, но няма нужда…
— Няма проблем — той й се усмихна и тя видя, че има трапчинки. — Чувам, че по това време на годината в Катедрата по естествени науки е готино. Пък и нали е за приятелка.
— Ама аз не съм…
Джером кимна на няколко момичета, които се бяха скупчили на сухо под навеса на Катедрата по езици. Хубави момичета. Моника Морел стоеше в центъра на групичката и когато видя Джером, му изпрати закачлива въздушна целувка.
— А! — каза Клеър. — За тази приятелка.
Мнението й за Джером започна да се срива главоломно, достигна дъното и продължи да копае надолу.
— Виж, оценявам жеста ти, но не съм направена от захар и няма да се разтопя.
Тя се измъкна изпод чадъра и се отдалечи с бърза крачка. Джером я настигна само с две стъпки и без да каже нищо, я закри с чадъра си. Тя го изгледа сърдито и той повдигна вежди.
— Мога да играя на тази игра цял ден.
— Добре тогава — каза Клеър. — Но услугите на Моника не са ми притрябвали.
— Момиче, това е просто един чадър, не е спортна кола — изтъкна той напълно основателно. — Дори не ти го давам назаем. Не е кой знае каква услуга.
Клеър стисна устни и продължи да крачи напред, свела глава към земята. Спряха чак когато достигнаха стълбището на Катедрата по естествени науки. Клеър го изкачи на един дъх и побърза да се мушне под арката на входа, където имаше и други студенти, криещи се от дъжда. Когато се обърна, тя видя Джером да й се усмихва и да махва с ръка. Погледът й беше привлечен от проблясъка на медна или може би бронзова гривна.
Джером беше Защитен. Най-вероятно беше роден в Морганвил.
— Не съм й приятелка. Това не беше по моя вина — опита да се оправдае тя пред Ева, която дори не беше там.
После кихна, подсмръкна и се запъти, подгизнала до кости, към лабораторията.
Дъждът продължи да вали до края на деня, не спря и през нощта. Проясни се едва на следващата сутрин, когато слънцето най-сетне се показа, бледосребристо и далеч не така изпепеляващо, както Клеър очакваше. Всъщност беше доста приятно. Тя вече се бе изкъпала, когато Ева се появи в банята, залитайки и с много по-мъртвешки вид, отколкото повечето вампири. Тя измърмори нещо неразбираемо и без да обръща внимание на Клеър, се залови с кранчетата на душа. Клеър побърза да довърши тоалета си и слезе на долния етаж. Завари Майкъл в кухнята да чисти филтъра на кафемашината. Колкото и да беше странно, като вампир той далеч не беше същата нощна птица, каквато беше преди. А може би просто му харесваше отново да се наслаждава на утрините, вместо да се превръща в безплътен призрак с изгряването на слънцето.
— Ева стана, така че гледай да го направиш колкото се може по-силно.
По устните на Майкъл пробяга усмивка — мимолетна, ала въпреки това напълно способна да спре сърцето, на което и да е момиче. За щастие, той знаеше точно на коя степен да включи чара си, за да няма жертви.
— Толкова ли е зле?
Клеър се замисли за миг, докато си вземаше купичка и кутия с оризово мюсли. Откри млякото полускрито зад бутилките с бира (контрабанда от Шейн).
— Гледал ли си онзи филм, където зомбитата ядат мозъците на хората?
— „Нощта на живите мъртви“?
— Е, видът й може да изплаши дори тях.
Майкъл сипа още една лъжица кафе в новия филтър. Изглежда добре, помисли си Клеър. Висок, силен, уверен. Беше облечен с хубава синя риза и не много овехтели дънки и освен това носеше обувки. Вярно, маратонки, но все пак — обувки. Клеър се взря в тях.
— Ще излизаш ли?
— Намерих си работа — отвърна той. — В музикалния магазин на Джей Ти на Трета улица. От десет часа, докато затвори. Най-вече ще показвам китари и ще ги продавам, но Джей Ти каза, че ако искам, може да давам и частни уроци.
Това беше толкова… нормално. Съвсем нормално. А и Майкъл определено звучеше щастлив. Клеър прехапа устни и се опита да сложи ред в многобройните въпроси, които напираха в главата й.
— Ами слънцето? — попита тя; това като че ли беше най-сериозният проблем.
— Отпуснаха ми кола. В гаража е. С пълна защита от слънцето. А при Джей Ти има подземен гараж. В Морганвил повечето места имат подземни гаражи.
— Отпуснаха? Кой ти я отпусна? — попита Клеър, без да обръща внимание на погледа на Майкъл, който красноречиво казваше „хайде де, мислех те за по-умна“. — Градът? Амели?
Вместо отговор, Майкъл затвори кафемашината и натисна копчето за приготвяне на кафето. Разнесе се обичайното съскане и в каната започна да се процежда черна течност.