Телефонът й иззвъня в два часа следобед в неделя. Клеър тъкмо бе станала, за да отиде до тоалетната, както и да си вземе бутилка вода. Цялото тяло я болеше, не й бе останала и капчица сила.
— Къде си? — настоятелно попита някой от другия край на линията.
Клеър присви очи, за да види колко е часът, и прокара пръсти през сплъстената си, немита коса.
— Кой се обажда?
От слушалката се разнесе шумна въздишка.
— Дженифър е, идиотка такава! Чакам те в „Комън Граундс“. Смяташ ли да се появиш изобщо?
— Не — отвърна Клеър. — Болна съм.
— Виж какво, не ме е грижа даже да си на смъртно легло. Утре имам тест, който ще определи половината от оценката ми, така че си докарай задника тук още сега!
И Дженифър затвори. Клеър хвърли телефона на нощното си шкафче, при което той шумно издрънча, и седна, или по-скоро се свлече на леглото.
Не мога. Искам единствено да спя.
Откъм вратата се разнесе тихо почукване, после някой отвори предпазливо. На прага стоеше Ева, стиснала в ръце очукан пластмасов поднос, върху който имаше запотена чаша кола (очевидно току–що налята, защото още съскаше), сандвич и бисквита.
Както и една червена роза.
— Хапни — каза Ева и сложи подноса в скута на Клеър. — Човече, на това му се вика махмурлук!
— Махмурлук? — Клеър я погледна странно и отпи от колата; сладката, хладна течност й подейства добре. — Нямам махмурлук.
Ева поклати глава.
— Изпитала съм го на собствен гръб, вярвай ми. Хапни нещо, изкъпи се и ще се почувстваш по-добре.
Клеър кимна. Наистина усещаше наченки на глад и дори успя да преглътне две хапки от сандвича, преди умората да я връхлети отново. Тя реши да опита с бисквитата.
Душът й подейства страхотно и Ева се оказа наистина права — когато най-сетне се облече и изяде половината сандвич, вече се чувстваше почти жива.
Телефонът й отново иззвъня. Дженифър. Клеър изобщо не й даде възможност да се развика или да започне да я заплашва.
— Десет минути — отсече и затвори.
Не й се ходеше, ала да си стои в леглото, очевидно не помагаше особено, така че тя свали подноса на долния етаж, изми и него, и чашата, след което си взе раницата и се приготви да излезе.
— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?
Майкъл. Стоеше в коридора и й препречваше пътя към вратата с такъв вид, все едно пазеше райските двери. По ръцете му имаше бледорозови белези — явно още се оправяше от изгарянията. Клеър се замисли за това, колко много му трябваха ръцете, за да може да свири, и усети как я пробожда чувство на вина.
— Имам среща с Дженифър в „Комън Граундс“. Ще й помогна с ученето. Срещу заплащане.
— Е, пеша няма да отидеш, а аз не мога да те закарам.
— Аз мога — предложи Ева и застана до Клеър. — И без това трябва да отида на работа. Ким отново не се е появила. Току–що ми звъннаха. Малко извънредни часове няма да ми дойдат никак зле. Може дори да си позволим тако.
Майкъл не изглеждаше особено възхитен, но нямаше друг избор, така че кимна и се отмести от вратата. Ева се изправи на пръсти, за да го целуне, което отне известно време, докато накрая Клеър се прокашля и като погледна часовника си, се запъти към колата.
Пътуването до „Комън Граундс“ не беше дълго, но определено не беше от най-приятните, тъй като първото, което Ева направи, бе да я попита:
— Вярно ли е? Че Оливър убил Фентънови и Капитан Очевиден?
На Клеър никак не й се говореше за това, но все пак кимна.
— И Майкъл също е бил там?
Клеър отново кимна и се загледа през прозореца.
— Пострадал е. Видях раните от изгорено.
Този път Клеър изобщо не си направи труда да отговори. Ева помълча в продължение на няколко секунди, след което опита отново: