В главата на Клеър се заредиха картини. Оливър, който я сграбчва в собствената й къща. Мъртвото момиче в мазето. Джейсън, който се появява и изчезва от партито на Моника, само за да изникне отново до „Комън Граундс“.
О, не!
— Можете ли да разберете, когато някой използва порталите? — попита Клеър.
— Подозирам, че Миърнин може, но не и аз. Защо? — Амели се изправи, без да се опитва да скрие помрачнялото си изражение. — Какво знаеш?
— Мисля, че има предател. Някой ги е показал на Оливър, а той на Джейсън. Капитан Очевиден и приятелите му сигурно също са знаели. Джейсън несъмнено им е казал…
— Невъзможно — прекъсна я Амели нетърпеливо. — Хората ми са извън подозрение.
— Как тогава Джейсън успя да внесе труп в къщата на Майкъл без разрешение? Защото вие казахте, че трябва да е поканен, за да влезе. А той не беше.
Амели замръзна, погледът й стана леден и безстрастен.
— Разбирам — каза тя, после рязко се обърна към ниската врата, която отвеждаше в тясната, претъпкана библиотека и онази врата, която веднъж бе довела Клеър от университета. — Май предположението ти е на път да бъде доказано. Някой идва. Бързо, портала!
Клеър отвори вратата. През въздуха сякаш премина вълна и Клеър видя… дневната у дома. После някаква непозната сграда. Тиха, бяла стая с прозорци със стъклопис.
— Сега! — рязко нареди Амели. — Това е болницата. Докато прекрачваше прага, Клеър хвърли поглед през рамо, тъкмо навреме, за да види как Оливър пристъпва в лабораторията на Миърнин, оглежда се и спира поглед върху Амели. Широко ухилен, по петите го следваше Джейсън — очевидно новият му домашен любимец. А може би беше такъв от самото начало.
— Интересно — каза Оливър и погледна към отворения портал и Клеър. — И неочаквано.
С разтуптяно сърце, Клеър затръшна вратата зад гърба си и тя изчезна. Това не означаваше, че не може отново да се появи, но поне засега Клеър беше в безопасност. Амели нямаше да допусне Оливър да я последва.
Или поне така се надяваше.
Тя прелисти тетрадките. Миърнин бе скъсал само една от тях, и то единствено последните й страници. Останалите бяха непокътнати.
Клеър излезе от бялата стая и установи, че се намира в болничния параклис, който не принадлежеше към някое определено вероизповедание, а беше по-скоро нещо като помещение за размисъл. Вътре нямаше никого, с изключение на една коленичила фигура, която скочи на крака при появата на Клеър.
Беше Дженифър.
— Какво търсиш тук?
Тя подсмръкна и сърдито изтри зачервените си очи, размазвайки спиралата си и съсипвайки остатъците от грима си. Клеър видя, че има лунички. Досега не го беше забелязала.
— Спасявам живота на приятелката ти — отвърна тя. — Поне така се надявам.
На лабораторията й бяха нужни три дни, за да създаде противоотрова, ала когато това стана, Моника започна да диша самостоятелно само няколко часа след като й дадоха от нея. Или поне това научи Клеър от Ричард Морел, който се отби у тях в сряда вечерта, тъкмо когато четиримата (Шейн най-сетне беше изписан от болницата) сядаха да вечерят.
— Радвам се, че ще се оправи — каза Клеър. — Ричард, аз… съжалявам. Ако знаех…
— Имаш късмет, че онова, което сте взели, не те е убило — отвърна Ричард без особена жар. — Виж, сестра ми не е най-прекрасният човек, когото познавам, но аз я обичам. Благодаря ти, че помогна.
Клеър кимна. Майкъл се мотаеше наблизо, уж безцелно, ала Клеър знаеше, че е нащрек, готов да се намеси, ако Ричард изведнъж откачи. Не че имаше голяма опасност това да се случи. Ричард беше най-уравновесеният Морел, когото Клеър бе срещала досега.
— Недей да идваш в болницата — продължи той. — Опитвам се да я убедя, че не си искала да я убиеш. Ако се появиш, може и да не успея да удържа положението. Дори сега… — той се размърда неспокойно на мястото си и извърна поглед. — Пази си гърба, Клеър.
— Няма защо да го прави — намеси се Ева и я прегърна през раменете. — Кажи на сестра ти, че опита ли се да стори нещо на Клеър, ще си има работа с нас. Лицето на Ричард стана подчертано безизразно.
— Сигурен съм, че ще си умре от страх. Лека нощ, Клеър, Ева.
Той кимна на Майкъл. Шейн не си беше направил труда да стане от масата — все някаква полза да имаше от това, че беше пронизан в корема, но освен това нямаше намерение да се докарва пред никой Морел, пък бил той и Ричард. На Клеър й се стори, че Ричард бе също толкова доволен, че не му се налага да се прави на учтив с Шейн.
Клеър го изпрати до вратата, заключи я и се върна в кухнята, където междувременно се бе развихрила битка за последното тако. Спечели я, както можеше да се очаква, Шейн. Напоследък неговият отговор за всичко беше „Ранен!“, нещо, на което те нямаше как да възразят, поне не и в следващите няколко седмици. Той доволно си напълни чинията, а Клеър се облегна назад в стола си и усети как непрестанното напрежение на последните няколко дни бавно се стопява. Шейн дори бе престанал да се заяжда с Майкъл, особено след като Клеър му разказа как й се беше притекъл на помощ. Шейн отдаваше на това значение, каквото малко други неща имаха.