Но сега Джоана не знаеше къде е сгрешила. Почука нерешително, чу покана да влезе и отвори вратата. Една котка се стрелна покрай нея, стресна я, после изчезна с нечута стъпка. Джоана не можа да се сдържи да не потрепери от погнуса. Единствената слабост на сестра Едит беше привързаността към котките. Но Джоана изобщо не я споделяше. Котките винаги й напомняха за Оксуич и за онази ужасна нощ. Макар че реакцията й бе нелогична, не можеше да направи нищо срещу това.
— Джоана — изрече сестра Едит с едва доловимо понижаване на гласа, привличайки вниманието й. Строгото лице на абатисата не издаваше нищо. — Ти не беше на вечерята.
— Не… не. Бях в кухнята.
— Днес твой ред ли е да работиш в кухнята? — Монахинята махна с ръка, сякаш въпросът нямаше никакво значение. — Е, нищо, нищо. Това не е важно. Има новини за тебе.
— Новини?
Джоана усети как я бодва страх. Последните новини, които бе чула, бяха преди три години. Баща й бе отхвърлил молбата й за зестра, за да може по-лесно да й позволят да положи обета. Навремето се бе уплашила да не би той да я омъжи без зестра, но постепенно страховете й намаляха. И понеже не бе имала други контакти с него…
— Лорд Блекстън се е отклонил много от пътя си, за да говори с тебе — продължи абатисата, явно разтревожена. — Настоява да му се разреши да говорите насаме.
Джоана бе твърде объркана, за да отговори. Лорд Блекстън? Той трябва да беше мъжът, който водеше посетителите. Страшният мъж.
— Ако дойдете да се поразходим заедно, лейди Джоана, ще ви съобщя новини от Оксуич.
Джоана се извърна към неочаквано прозвучалия глас. Тих и нисък, някак мрачен. Като самия човек, помисли тя малко уплашено, вглеждайки се в прозоречната ниша. Той стоеше там, тъмен силует, очертан от лъчите на залязващото слънце, и с едрия си ръст смаляваше иначе просторната килия.
— Ще дойдете ли да се поразходим? — повтори той, предлагайки й ръката си, докато тя стоеше изумена, без да каже нито дума.
Джоана бе твърде замаяна, за да отговори. Беше права, отекна в ума й. Беше права, че посещението му е лошо предзнаменование. Сестра Едит наруши проточилото се мълчание.
— Нали виждате, точно както ви казах, милорд. Няма толкова лични новини, че нашите млади жени да не ги споделят със своите сестри гилбертинки. — Абатисата стана от стола си, отново придобила уверен вид. — Каквото и да имате да й казвате, кажете й го незабавно. В „Света Тереза“ няма тайни, а само добра воля между всички нас под ръководството на нашия епископ и разбира се, на нашия Небесен Отец.
Лорд Блекстън като че ли изобщо не обърна внимание на завоалирания укор на монахинята. Той само продължаваше да пронизва с очи Джоана, сякаш можеше да я подчини на волята си само със силата на погледа.
Такива тъмни очи, забеляза неволно Джоана, продължавайки да го гледа право в очите… като среднощно небе. И толкова неустоими. Сякаш завладяваше волята й, гледайки я така проницателно. После погледът му се плъзна надолу, прелетя по цялата й фигура, преди да се върне отново към очите, и топла вълна я обля. Никога преди никой мъж не я бе гледал така оценяващо. Никога. Но тя веднага усети какво има той предвид. Гледаше я така, сякаш беше жена… сякаш можеше да бъде жена на някой мъж. Ако не се топеше от предчувствия какво ли съобщение може да й носи — и ако той не я гледаше така подлудяващо спокойно, — надменността му можеше да я накара да избухне. Сестрата беше права да се ядосва на молбата му да говорят насаме.
Но в погледа му имаше нещо друго. Нещо, което я вълнуваше. И тя разбра, без да знае как, че поне сега трябва да се покори на безмълвната му заповед.
Очите й се отместиха извинително към сестра Едит, после бързо се върнаха към мъжа.
— Можем да отидем в параклиса на света Тереза. Там ще ви изслушам.
После, страхувайки се абатисата да не я укори, тя изхвърча от килията.
— Вие сте лейди Джоана… Джоана Престън Оксуич? — запита той, докато вървеше след нея по тесните каменни стъпала.
Гласът му ехтеше в тясното стълбище, оскъдно осветено от един високо разположен прозорец, думите му сякаш долитаха някъде отгоре.
— Аз бях лейди Джоана Оксуич — поправи го тя остро, скривайки страха си в изблик на гняв. — Сега съм само Джоана.
— Не сестра Джоана?
Когато стигнаха главната зала, тя се обърна и го изгледа.
— Ако имах зестра, досега щях вече да съм сестра Джоана. Но понасям отсрочката колкото е възможно, до двадесетия си рожден ден. След това ще положа обета и ще заема мястото си в гилбертинския орден.