Макар че не й отговори, а само отново й предложи ръка, Джоана инстинктивно потрепери. Той знаеше нещо, което можеше да промени всичко. Видя го от начина, по който я разглеждаше. Ако носеше известия от Оксуич, значи е пратеник на баща й, от което следваше, че всяко съобщение от сър Ейслин Престън би трябвало да й е неприятно.
Старите страхове отново я овладяха и зелените й очи се разшириха. Може би този път баща й наистина е изпратил вест, че тя трябва да се върне в Оксуич! Може би този път наистина е уредил брак за нея… брак, изгоден за него, разбира се. Отново пренебрегвайки предложената й ръка, Джоана се обърна и забърза към параклиса, опитвайки се да скрие паниката си. Най-напред да чуя новините, каза си тя, защото може да съм се излъгала в предположенията. Първо новините, после ще реши какво да прави. Но по-скоро би умряла, отколкото да се омъжи за някого, избран от баща й!
Параклисът бе обграден от високи кедри. Проста каменна арка, изградена от речни камъни, се издигаше под дълбоката им сянка, точно пред нея бе поставена каменна пейка. Под свода на този параклис без стени стоеше мраморна статуя на света Тереза. Тя се взираше в посетителите със слепи очи, бяла жена с бяла дреха и втренчени, бели очи. За Джоана параклисът винаги бе представлявал спокойно убежище, за каквото бе предназначен — място за молитва, за размисъл или просто за усамотяване. Днес обаче не можеше да намери спокойствие, защото присъствието на мъжа, който я бе последвал тук, пропъждаше всички други усещания.
Тя притисна ръка към корема си, поемайки си дълбоко дъх. После се обърна и го погледна.
— Сега, моля ви, съобщете ми новините. После ме оставете на спокойствие.
Изражението му не издаваше нищо, а и той не изглеждаше склонен да бърза.
— Първо, позволете ми да се представя както трябва. Аз съм сър Райлън Кемп, лорд Блекстън.
Поклони се учтиво, макар че тя не му подаде ръка.
— Вие сте приятел на баща ми.
Въпреки усилието да се покаже възпитана, презрението в гласа й пролича ясно.
— Замъкът ми не е много далеч от Оксуич — призна той след кратко колебание.
— Носите вест от баща ми. Бих искала да я чуя незабавно.
Отново настъпи пауза, но този път на лицето му се изписа любопитство. Когато проговори, гласът му бе по-мек.
— Моля, първо седнете, лейди Джоана.
— Просто Джоана — поправи го тя още веднъж, неимоверно раздразнена, че той може да води такива светски разговори, докато тя умира от безпокойство.
— Джоана — съгласи се той със слаба усмивка, която веднага я накара да съжали, че го е поправила.
Въпреки обзелата я паника, имаше нещо в начина, по който бе произнесъл името й, някаква топла нишка на интимност, която според нея бе напълно неуместна.
— Моля ви, стига протакания, лорд Блекстън, просто ми съобщете новината!
— Вестта, която нося, не е от баща ви, Джоана. По-скоро е вест за него. За смъртта му.
И да беше казал още нещо, Джоана не го чу. Баща й беше мъртъв! Мъжът, от когото се бе страхувала, когото бе ненавиждала… и когото отчаяно бе искала да обича. Мъжът, който я бе удостоявал само с разсеян поглед.
Тя се отпусна на каменната скамейка, без да вижда статуята на света Тереза, без да осъзнава присъствието на високия мъж, който я наблюдаваше. Баща й беше мъртъв, но вместо облекчение и задоволство тази новина само я върна към смразяващите спомени от деня, когато бе умряла майка й.
Колко пъти го бе преживявала отново! Колко нощи се бе будила от кошмарите, които я измъчваха! Спомни си суровите обвинения на баща си, които не бе могла да разбере. Спомни си котенцето, което дращеше ръцете й. Още носеше бял белег на китката си. Спомни си как бе видяла една птичка, когато се бе навела през прозореца. Но най-живият спомен, който винаги я вкаменяваше и неотменно съживяваше в паметта й онзи ужасен ден, бе тишината. След като бе произнесла няколко думи, които малката Джоана не можа да запомни, нейната нежна, красива майка бе отишла към смъртта си без никакъв звук. Без вик. Без молитва. Без дума към детето, което оставяше. Само тишина.
Едва по-късно у Джоана избухна гняв, и то не само против баща й. Любимата й майка я бе напуснала, бе я оставила да скита съвсем сама из студените празни зали на Оксуич. Години наред тя се бе борила с горещия си, отчаян копнеж и с безпомощната си ярост против майката, която я бе изоставила.
Силни тръпки разтърсиха внезапно Джоана, тя изхълца и наведе глава. Една ръка обгърна рамото й и я притисна нежно към широките му гърди. Тя съвсем бе забравила мъжа, но за миг се зарадва, че той е тук. Радваше се, защото получаваше чисто човешка подкрепа. Повече от всичко желаеше да се предаде на нечии грижи, поне веднъж да се постави под нечие покровителство.