— Съжалявам, Джоана — прошепна той, стискайки малко неловко ръката й. — Съжалявам, че ви донесох тази тъжна вест.
Изведнъж тя замръзна. Смъртта на баща й не беше тъжна вест за нея. Не изпитваше нищо към него. Тъжеше за майка си. Макар че още потръпваше от хлипове, тя се отдръпна от мъжа. Изтри очи с опакото на дланта си и се опита да диша по-равномерно.
— Не трябва да се извинявате, лорд Блекстън. Ако не вие, друг щеше да ми го съобщи — успя да каже Джоана. — Моля… — Думите заседнаха в гърлото й. — Моля, приемете моята благодарност, че сте се отклонили толкова от пътя си, за да ми донесете това известие.
— Като съсед на баща ви — макар и не особено близък, — само изпълних дълга си. Това не ми причини никакви неудобства.
Джоана се изправи. Беше й неудобно да седи толкова близо до него и се почувства неловко, задето бе приела утешителния жест на един непознат.
— Вие, разбира се, искате да продължите пътя си. Моля, не се застоявайте заради мене. Аз ще остана още малко да се помоля.
И тя се приближи към бледата мраморна фигура на света Тереза, питайки се как е възможно да се моли с чиста съвест, когато душата й е разкъсвана от гняв, желание за отмъщение и бездънно огорчение.
— Има още нещо, милейди.
Тихите му думи я накараха да спре на място.
— Аз не съм милейди.
Отговорът бе автоматичен, почти несъзнателен, защото сериозният му тон отново я накара да потрепери от страх. „Как може да има още нещо?“
Този път той се приближи към нея и я накара да се обърне с лице към него, полагайки ръце на раменете й.
— Баща ви се разболя от треска, която се разнесе из целия Оксуич. Васали, благородници, слуги — никой не беше пощаден. Баща ви умря. Умряха и съпругата му, и малкият му син.
— И малкият Елдън?
Въпреки че за последен път бе видяла своя полубрат като пеленаче, Джоана бе ужасена от мисълта, че и той е мъртъв. И лейди Мъртис, която носеше дете… Тя невярващо поклати глава.
— Цялото ви семейство загина — потвърди той тихо. — Вестта се разнасяше бавно, защото селският свещеник наложи възбрана на замъка.
Той наклони глава, докато лицето му се озова до нейното, и напрегнато се взря в набразденото й от сълзи лице.
— Мъртвите са погребани. Останалите са оздравели. Но Оксуич няма нито господар, нито господарка и сега вие сте негова законна наследница.
Джоана чу думите му, но след шока от предишните му разкрития това й дойде твърде много. Не можа да каже нито дума, взряна в потъналото му в сянка лице. Тя? Наследничка на Оксуич? Та това беше смешно! Не беше за вярване.
И Джоана внезапно се разсмя при мисълта за тази невъзможно иронична ситуация.
Лорд Блекстън свъси вежди над неуместната й веселост и тя почувства как ръцете му стискат по-здраво раменете й. Но не можеше да спре истеричния си смях. Тя да наследи Оксуич — едно момиче, недостойно за подобно наследство? Нима самата мисъл за такова нещо не бе така ненавистна на баща й? Нима не бе направил живота на майка й истински ад и не я бе хвърлил в отчаяние с настояването си да му даде по-достоен наследник — един син? Святата й майка бе съгрешила против своята църква и своя Бог в смъртоносния си скок като някаква езичница. Но свещениците бяха казали, че това е нещастен случай, и я бяха погребали както подобава. Джоана обаче знаеше истината. Баща й бе обвинил майка й, че има някакъв необясним недостатък, но Джоана знаеше, че не в това се състои огромната простъпка на майка й. Истинският грях на майка й беше, че отнемайки живота си, бе изоставила едно дете, което толкова много имаше нужда от нея. А сега излизаше, че от жестокостта на баща й е нямало никаква полза, защото в крайна сметка дъщерята, която бе смятал за неподходяща, щеше да наследи Оксуич. Но тя не го искаше.
Сълзи отново замъглиха очите й и тя накъсано си пое дъх. На лицето й се бе изписало жалко подобие на усмивка.
— Простете ми, сър, аз… аз съм смаяна.
— Така изглежда — отбеляза той хладно. — Не бих очаквал смях като реакция на тази тъжна новина.
Джоана отърси ръцете му от раменете си, сякаш я бе ударил.
— Не разбирате… — И млъкна, защото не желаеше да споделя болките си с този непознат, а и не можеше да изрази чувствата си с думи. — Благодаря ви, че така съвестно изпълнихте дълга си, лорд Блекстън. Както казах, бих желала да остана сама. — И го изгледа високомерно. — Освен ако, разбира се, няма още нещо.
Джоана не трепна под суровия му поглед. Той напълно потвърди мнението, което си бе съставила за него. Макар че я бе утешил в мъката й, сега по лицето му не виждаше и следа от любезност.