Челото му бе широко, лицето слабо, с прав и горд нос. Би бил красив мъж, хрумна й неволно, ако се усмихнеше. Но сега изражението му бе сурово и от това изсеченото му лице ставаше почти заплашително. Извисяваше се в тъмните сенки на кедрите — мрачен и напрегнат. Човек, от когото не можеш да се отървеш лесно.
Погледът му отново се плъзна по нея с онази откровена проницателност, която бе усетила още в килията на сестра Едит, и студенината й се разколеба за миг от инстинктивното чувство на оскърбление, породено от преднамерената му грубост. Но преди тя да успее да му отвърне с подобаващо сурова забележка, устните му се извиха в подигравателна усмивка.
— Бог да пази аз да отклоня някого от молитвите му. Когато бъдете готова да тръгнем за Оксуич, ще бъда на вашите услуги. Във всеки случай, трябва да заминем не по-късно от вдругиден.
— Да тръгнем за Оксуич! — Джоана се втренчи в него, сякаш виждаше луд човек пред себе си. После по лицето й се изписа горчивина. — Нямам намерение да се връщам в замъка Оксуич.
Вдигна брадичка и го изгледа, осъзнавайки огромното облекчение, което й даваха собствените й думи.
— Няма да се върна там — добави тя, късайки нарочно последните връзки с родния си дом. — Ако сте дошли тук с мисълта да ме върнете в бащиния ми дом, благодаря за проявената любезност. Но аз възнамерявам да положа обет. Смъртта на баща ми и на неговия наследник не променят нищо.
Сега той на свой ред се втренчи смаяно в нея и устните на Джоана се открехнаха в лека усмивка.
— Знам, че не сте очаквал това, лорд Блекстън. Без съмнение сте мислил, че аз няма да имам търпение да се върна в Оксуич. Да бъда негова господарка. — Тя сви рамене, после въздъхна дълбоко.
— Не знам кой е следващият законен наследник. Трябва да има някакъв братовчед или… все някой. И дори да няма такъв, кралят без съмнение ще намери човек, който да заслужава подобна чест.
Последните й думи извадиха лорд Блекстън от мълчанието му. Но макар думите му да бяха студени и сдържани, тя усети, че нещо го е раздразнило извънредно много.
— Мисля, че е твърде прибързано да вземате подобно решение. Може би щом се помолите, ще си възвърнете самообладанието.
— Намерението ми е да стана монахиня в ордена на гилбертинките, лорд Блекстън. Оксуич престана да ме интересува преди пет години.
— Ангажиментът ви тук не е окончателен, а задължението ви спрямо Оксуич и вашия род е съвсем ясно.
— Тук грешите. Нямам задължения към Оксуич — изфуча тя в отговор на произнесените с равен тон думи.
После се поуспокои.
— Вярно е, че още не съм положила обета. Но решението ми е взето. — И тя отново му се усмихна. — Сега ви моля да ме оставите на моите молитви.
Обхваналото го напрежение бе съвсем очевидно — той пристъпи към нея и тя изведнъж усети паника. Но той само отмери един показно учтив поклон.
— Както желаете, лейди Джоана. Но бих желал да обсъдя с вас този въпрос още веднъж утре, ако бъдете така любезна.
— Няма да променя решението си.
Той присви очи.
— Дори ако Оксуич отиде при някой от кралските лакеи?
— Крал Джон и лакеите му не са моя работа. Точно както Оксуич не е ваша работа — отговори Джоана. Трудно поддържаното й самообладание рухна и гласът й потрепери. — Окото ми няма да трепне, дори кралят да изравни Оксуич със земята!
Очите им отново се срещнаха в тясното пространство между двамата, изпълнено с напрежение. После той кимна кратко, обърна се и я остави на невеселите й молитви.
Мрачен облак бе засенчил челото на Райлън, когато прескочи каменната ограда и влезе при конете. Отправи се без колебание към малката група бойни коне, които плахо се отместваха пред него, но жребецът, който търсеше, не помръдна. Той скочи на гърба на животното и с колене го насочи към вътрешния двор. Започнаха да обикалят в тръс, в раван, в галоп, съобразявайки се с ограничените размери на заслона.
Залязващото слънце докосна хоризонта и разля разтопено злато по обраслите с тъмни гори хълмове на запад; едва тогава Райлън и конят му прекратиха упражнението. Макар че идващият от морето ветрец разхлаждаше въздуха, и човекът, и животното бяха мокри от пот. Ездачът скочи от седлото и започна да разхожда коня си из тясното заградено пространство с неравномерна форма.
Когато изпотеният кон си почина, настроението на Райлън вече беше по-весело, отколкото това, с което си бе тръгнал след разговора с лейди Джоана. Това своенравно момиченце бе разбило добре построения му план и бе помислило, че въпросът е изчерпан. Но тя жестоко се лъжеше, ако си мислеше, че толкова лесно ще го накара да позволи Оксуич — следователно цял Йоркшир — да попадне в покварените ръце на Джон Безземни. Войните, които кралят бе водил във Франция заради Нормандия, му бяха отнели баща и двама братя. Майка му не бе живяла и месец, след като получи вестите за клането във Валон.