О, тази никаквица, кипна Джоана, смучейки върха на пръста си. Нахалница и безсрамница! Но Джоана съзнаваше, че не Уина и нейното безочливо поведение я бяха раздразнили. А мъжът.
Цяла нощ бе лежала на одъра си, без да може да заспи, припомняйки си отново и отново кратката, но пълна с чувства среща с него. Бе го отпратила решително, убеждаваше се тя. Бе му казала съвършено ясно, че Оксуич вече не е нейна грижа и че кралят може да го подари на самия дявол, ако има това желание, нея изобщо не я интересува. Но усещаше съвсем ясно, че лорд Блекстън няма намерение да се откаже така лесно.
Мълчейки мрачно, Джоана отново се наостри срещу баща си, който не преставаше да й създава ядове. „Трябва ли да ме преследваш и в смъртта си, както ме преследваше, докато беше жив?“
С примирена въздишка пусна бродерията в скута си. Баща й беше мъртъв. Вестта много я бе изненадала, но след като отмина първоначалният шок, тя не почувства нищо. Никаква скръб.
Никакъв гняв. Усети само празнота, сякаш й бяха отнели всякаква способност да чувства. Беше като празна черупка, плаваща в морето, без нищо, за което да се закотви.
Но не беше точно така, каза си тя. Имаше абатството „Света Тереза“. Сега то беше неин дом, мястото, където искаше да бъде. Сега никой не можеше да я принуди да го напусне и тя се утешаваше с тази мисъл.
Но дори това не можеше да намали болката, която внезапно я прободе в гърдите. Макар това да противоречеше на всякаква логика, изведнъж се усети обзета от странна самотност. Още откакто майка й…
Джоана тръсна глава, не искаше да позволи на спомена да изплува на повърхността. Да, тогава се бе чувствала самотна. Беше се надявала самата тя да умре в онези мрачни дни, последвали смъртта на майка й. Но вестта за кончината на баща й нямаше да й се отрази така, закле се тя. Съжаляваше за втората му жена и за малкия му син Елдън. Но за него…
Джоана стана от пейката и се насочи развълнувана към прозореца. Сестра Едит й бе позволила днес да работи уединена в молитвената ниша, за да оплаква насаме сполетялата я загуба. Но вместо това мислите й летяха край нея в хаотичен рояк, възкресяваха откъслечни спомени от детството й, които бе потискала години наред. А сега Уина бе дошла с поръчение от този мъж.
Щом се сети за сър Райлън Кемп, Джоана намери фокус за мислите си. Колко уместно бе, че вестта за смъртта на баща й бе донесена от мъж като лорд Блекстън. Както повечето такива хора, той беше надменен и снизходителен. Дори имаше безочието да смята, че тя ще се занимава с неговите политически машинации! Колко приличаше на баща й, реши тя огорчена. Колко си приличаха всички мъже! Мъжът махва с ръка и очаква жената веднага да се отзове на повикването му.
Но тя вече нямаше нужда да се отзовава. Нито баща й, нито непоносимият лорд Блекстън можеха да я принудят да направи каквото и да било. За първи път в живота си тя наистина принадлежеше само на себе си, беше свободна сама да прави избор.
И бе избрала „Света Тереза“.
Джоана погледна през тесния прозорец на нишата. Зад тясната рамка можеше да види само върховете на дърветата и небето над тях. Същото небе, извишаващо се и над Оксуич, помисли тя. И оттатък замъка Оксуич — над цяла Англия, дори още по-далече. Имаше дни, в които й се искаше да отиде до края на небето, да намери онова митично място, където синевата на небето се слива със зеленината на земята. Птичките, които летяха над абатството, запътили се към морето или към вътрешността, без съмнение можеха да кажат много неща за света, ако имаха езици, за да говорят. Но въпреки че често мечтаеше така, тя знаеше, че това са само детински блянове. Просторното небе я пленяваше с вечно, менящите се цветове и причудливите форми на облаците, но никой човек не можеше да се вкопчи в небето, както тя би могла да се вкопчи в някой тежък камък или в твърдата земя. Джоана бе намерила сигурност в простите постройки на абатството. Никога нямаше да рискува да загуби това, независимо колко привлекателен можеше да изглежда понякога външният свят.
Стигнала до това твърдо решение, тя сгъна бродерията в едно плетено кошче и забоде двете игли накръст в единия ъгъл на плата. Можеше да се срещне със самонадеяния лорд Блекстън и веднъж завинаги да свърши с цялата тази работа. Може би този път, когато отново отхвърлеше предложението му за Оксуич, той щеше да й повярва.
Когато Джоана излезе в двора на абатството, не бе подготвена за гледката, която се представи пред очите й. Уина, винаги дръзка, когато станеше дума за посетители от мъжки пол, стоеше до лорд Блекстън, обърнала лице към него.
— … уви, тя отхвърли вашата покана, милорд. Тежко ми е на душата, като ви виждам така съкрушен, но се надявам да приемете моята скромна компания вместо нейната. — Уина обърна лице, докато правеше лек реверанс, и забеляза Джоана. Веднага й метна хитра усмивка, но когато се изправи, вниманието й бе съсредоточено изцяло върху високия мъж пред нея. — В „Света Тереза“ се съхраняват няколко вдъхновяващи реликви, които може би ще искате да видите. Поместени са в криптата. Където човек може да намери пълно уединение за своите съзерцания — добави тя с по-дрезгав глас.