— Е, какво ново? — запита Ивън, когато вратата се затвори зад тях. — След като отклони поканата ми за тържествата по случай лятното слънцестоене, сега изведнъж се явяваш без предизвестие, с мрачно чело и мълнии в очите. Само глупак няма да заподозре, че добрият ни крал е причина за отвратителното ти настроение.
— Да, добре познаваш нашия сюзерен. Но този път още не е направил никаква беля. Това, разбира се, не му прави чест, но само защото, сигурен съм, още не е чул новините. Или ако ги е чул, още не е намислил как да извлече от тях полза за себе си. — Той нервно потърка чело. — Или пък не знае за нея.
— За нея? — Ивън отправи нетърпелив поглед към Райлън. — И коя моля ти се, е тази „нея“? За какво впрочем става дума?
— Кажи да донесат бира и ще започна да разказвам, защото ни предстои дълга нощ, Ивън. Дълга нощ.
Едва след като се запасиха подобаващо с бира, буца сирене и самун хляб, Ивън се облегна на стола. Райлън отпи от чашата си, разходи се из стаята и чак след това седна до него.
— Ейслин е мъртъв. Жена му и синът му също, както разбрах.
— Престън? Ейслин Престън, лорд Оксуич? По дяволите, ама че изненада! Но как?
— Казват, треска. Поне десетина от хората му също са умрели.
— Е, съжалявам. Не че ми беше кой знае какъв приятел, но пък и враг не ми е бил. А сега, когато него го няма — и единствения му наследник също, има над какво да се помисли. Кой ще наследи Оксуич?
— И аз това се чудя! Няма мъж, достатъчно близък до семейството, който да предяви основателни претенции. Това означава, че Джон може да сложи някой свой подлизурко в Оксуич, точно в сърцето на Йоркшир! Няма да изтърпя това! Това ще попречи на всичките ми усилия да обединя лордовете от областта. Достатъчно е това, че цяла Англия е с главата надолу, но поне ние в Йоркшир лека-полека започваме да се обединяваме. Имаме съвет на лордовете и трябва да сложим край на това неспирно подозрение. Но Джон гледа на всеки опит да се помирим без негово участие като на заговор срещу короната. Боже Господи, той ще постави някой глупак там в Оксуич и цялата област ще иде по дяволите!
Докато говореше, Райлън пак бе станал и бе тръгнал да се разхожда из стаята, а Ивън го гледаше замислено.
— Имаш план, предполагам. Не си дошъл при мене за съвет, а за одобрение. Прав ли съм?
Този проницателен коментар най-сетне предизвика усмивка на тъмното лице на Райлън.
— Получих едно ценно сведение… което, надявам се, кралят не е получил. Поне не още. Но в края на краищата ще разбере. Затова трябва да действам бързо.
— По дяволите, ще изплюеш ли камъчето?
— Ейслин Престън има още един наследник.
— Друг наследник? Копеле, предполагам. И то малко дете.
— Не, дъщеря, по-голяма от сина му. Бил е женен преди. Около смъртта на първата му жена има някаква не особено приятна тайна. И има дъщеря, само че тя не е била в Оксуич почти десет години.
— Омъжена ли е?
— Не.
Беше ясен отговор, точно на какъвто се бе надявал Ивън. Но интонацията на гласа на Райлън го накара да трепне.
— Имаш да ми казваш още нещо.
Райлън отново се усмихна широко и усмивката освети суровото му лице, смекчавайки застрашителния му израз.
— Точно затова ми е приятна компанията ти, Ивън. Казвам половината от онова, което искам да кажа, а ти сам отгатваш другата половина.
— Хайде, продължавай. Какво му има на момичето? Да не е някакъв изрод? Или идиотка, която никой няма да поиска за жена?
Райлън въздъхна.
— Де да беше толкова просто. За съжаление, тя е монахиня. Или поне възнамерява да положи обет, когато навърши необходимата възраст. Тъй като баща й е отказал да й даде зестра, никой орден няма да я приеме, с изключение на гилбертинките.
— Доста непредвидено усложнение, не мислиш ли?
— Може би. Но що се отнася до Ейслин Престън, цялата работа може би се дължи предимно на неговата стиснатост, а не на някаква предвидливост.
— Сигурен ли си, че още не е положила обет? Наказанията за напускане на ордена са строги, дори при гилбертинките.
— Нима толкова лесно си забравил папския интердикт? Дори да е положила обет, църквата няма да го признае, докато папа Инокентий и Джон не се споразумеят.