— Значи имаш намерение да я издириш, да я заведеш в родния й замък и по някакъв начин да я убедиш, че си й избрал най-подходящия съпруг. Кого впрочем си набелязал за нея?
Райлън вдигна рамене.
— Който и да е от ловните ми другари, стига тя да хваща окото. Може би дори ти. — И той отново се усмихна. — Оксуич е един хубав малък замък с добри ниви и многолюдно село.
— А защо не ти самият? — изсумтя Ивън.
— Не, благодаря, имам предвид друга девойка. С много по-големи имения от Оксуич. — Райлън отпи голяма глътка от бирата си и тропна калаената чаша на масата. — А лейди Мерилин поне е добре известна. За разлика от малката монахиня на Ейслин.
— Лейди Мерилин? — Ивън се наведе напред. — Момичето на Егбърт Кросли?
— Да, същата — потвърди Райлън, докато си наливаше бира. — Но си запази поздравленията за друг път. Споразумението ми с баща й още не е широко разгласено, а и сега не става дума за нея.
— Така е — съгласи се Ивън, макар и колебливо. — Кралят ще получи удар, когато разбере, защото упорито работеше да присъедини именията на Егбърт към тези на един свой яростен привърженик. Когато научи, че ти и Кросли заговорничите да заобиколите кралската му дума… — и Ивън вдигна рамене. — Е, тази дъщеря на Престън сигурно си има име?
— Джоана. Лейди Джоана Престън, сега послушница в абатството „Света Тереза“, но в близко бъдеще господарка на Оксуич. Не се съмнявам, че ще й хареса пак да стане наследница.
Ивън замълча за миг.
— Когато се ожениш за лейди Мерилин, ще имаш под своя власт толкова имения, че Джон вече няма да може да се прави, че не те забелязва. И ако планът ти успее и намериш съпруг за лейди Джоана, целият Йоркшир ще се изправи като стена срещу него. Тоест, ако момичето се съгласи да тръгне с тебе.
— Ще се съгласи. Ясно е, че баща й я е пратил в абатството, когато се е сдобил със син. Сега тя остава наследница. Защо да не дойде с тебе?
— Джон няма да стои и да ни гледа, знаеш го. Ще се бори за нея, особено когато разбере, че си му отнел лейди Мерилин. Ще иска да омъжи тази лейди Джоана за някого, когото сам ще избере. В края на краищата, дворът по право е неин попечител. Кралят трябва да решава за кого да я омъжи, а не ти.
— Сигурно, но щом работата се свърши и тя се настани в замъка Оксуич с бебе, което расте в корема й, и съпруг, решен докрай да защитава замъка, ще е много късно Джон да направи каквото и да било — само ще обикаля наоколо и ще вилнее. Утре отивам в „Света Тереза“ да взема момичето и ще я задържа в Блекстън, докато бракът не бъде надлежно консумиран. Джон няма да се осмели да ме нападне в моя замък. Няма съюзници в Йоркшир, които да го подкрепят, и той го знае.
— Съюзниците ти знаят ли какво кроиш?
Райлън се изсмя високо. Ясно беше, че се наслаждава на играта, която бе започнал.
— Всички са съгласни, че трябва да имаме наш човек в Оксуич. Щом момичето се озове в ръцете ми, никой няма да ми пречи.
Ивън изпусна дълбока въздишка.
— Добре, Райлън. Ти май всичко си планирал, сигурно дори и точния час, когато ще се състои женитбата. А от мене какво искаш?
— Не повече от обикновеното, приятелю. Надавай ухо в двора на Джон. Скоро ще пристигнат в Ийли, на не повече от седем левги оттук. Ще бъде уместно да му поднесеш почитанията си. Дръж си ушите отворени за слуховете. И гледай по всякакъв начин да го успокояваш. Но щом птичето отлети — и той в крайна сметка ще разбере за това, — веднага ми прати съобщение.
— В Блекстън ли ще бъдеш?
— Щом работата се свърши благополучно, ще бъда в Блекстън да си гледам овцете и да си надзиравам нивите.
— И да заговорничиш срещу Джон.
Райлън вдигна чаша.
— И да заговорнича срещу Джон.
Крал Джон удостои епископа на Ийли с възможно най-надменния си поглед.
— Щом не е положила окончателния обет, църквата няма право да се меси. Предположението ни е правилно, нали?
Епископът закима така усърдно, че дебелата му гуша се нагъна в смешни дипли.
— Разбира се, Ваше величество. Добрите сестри от „Света Тереза“ са склонни да се подчинят на кралската воля. Ако това момиче още не е положило обета…
Замълча, усещайки, че кралят започва го гледа по-студено, и смутено премести очи към кралицата, надявайки се да получи подкрепа поне от нея.
Изабел разтегна устни в лека усмивка, която я направи невероятно много да заприлича на котка, замайвайки главата на епископа, обърна се към съпруга си и го хвана над лакътя.
— Ако е положила обета, тогава можем да поискаме земите й чрез кралски декрет.
Крал Джон се намръщи.
— Не, така става по-сложно. Много по-лесно ще е, ако я омъжа за някого, когото сам избера.