Остана коленичила на старинния каменен под чак докато камбаните иззвъняха за следобедната молитва. Но дори, когато се присъедини към другите послушнички в параклиса, седнали до пътеката, отделени от облечените в бяло сестри, тя усети, че молитвите й не могат да я очистят от греховните й мисли.
Вярно, че вече не се сърди на Уина. Това чувство бе неуместно. Нито пък осъждаше жената заради нейната слабост. В края на краищата, и самата тя си имаше слабости, които не можеха да бъдат поправени. Избухливостта й, бързият й език. Склонността й да съди другите. Но колкото и да се опитваше, Джоана не можеше да се освободи от ужасното си любопитство. Какво бяха правили Уина и птицеловецът в гората? И кога отново щяха да го правят?
Когато коленичиха по даден от абатисата сигнал, коленете на Джоана протестираха срещу подновяващия се тормоз и слаба въздишка се изтръгна от устата й.
— Шшт — долетя строго смъмряне не от кого да е, а от самата Уина. Джоана сведе поглед към сплетените си ръце, опитвайки се да сдържи отново надигналия се гняв.
— … и да измолим Неговата прошка за нашите грехове, и за тези, които са ни известни, и за много други неизвестни. Жалки създания сме ние и само любовта на добрия Господ Бог ни вдъхва достойнство — лееше се ниският монотонен глас на абатисата.
Чувство за вина връхлетя отново Джоана и тя се закле, както напоследък правеше почти всеки ден, че ще държи под контрол смущаващите си мисли. Няма да бъде горда. Няма да противоречи. Няма да съди другите. Но докато послушничките се молеха, следвайки само част от литургията, защото сега тайнствата бяха забранени в Англия, Джоана усети как я връхлита вълна на отчаяние. Уплаши се, че дори след петте години, прекарани в абатството, никога няма да стане добра монахиня, скромна и покорна, доволна по цели дни да чете молитви и безкрайно да се труди над бродериите. Тя искаше точно това, обаче…
Мислите й самоволно литнаха отново към случката, на която бе станала свидетел в гората, и тя въздъхна безутешно. Сестрата беше права, тя наистина е едно от най-жалките Божии създания.
В абатството „Света Тереза“ рядко идваха посетители. Джоана често мислеше, че причина за това е по-скоро разположението на обителта на един нос, вдаващ се в Северно море, а не скромният бит, отличаващ всички гилбертински абатства. „Света Тереза“ нямаше много имоти. Монахините там бяха предимно жени, отхвърлени от обществото: изпаднали в нужда и без никакви близки, покаяли се проститутки от Дърам, Йорк и Линкълн, по някоя вдовица, не пожелала сюзеренът й да я продаде на друг жених. И такива като нея: дъщери на незначителни лордове. Всички си приличаха по едно, бяха бедни и това бе причина за окаяното положение на абатството. Но така бе пожелал основателят на ордена, Гилбърт от Семпрингам, и затова гилбертинките привличаха онези жени, които цистерцианките, клюнийките и белият орден не искаха да приемат в редиците си.
Послушничките и сестрите в „Света Тереза“ работеха усилено, за да издържат абатството, следователно и себе си. Техните бродерии украсяваха много английски църкви и залите на безброй големи замъци. Изкусните ситни бодове бяха техният хляб насъщен; два пъти месечно една каруца, натоварена с изработеното, отиваше в Йорк. Молитви, бродерия и работа в градината, за да бъдат осигурени продуктите за кухнята, бяха основните дейности в абатството и Джоана, наравно с другите, беше в общи линии доволна от съдбата си. Перспективите им извън манастира бяха мрачни.
Точно поради това самотно съществувание посетителите бяха безценна рядкост и повод за големи вълнения. Затова обителта забръмча като кошер, когато един ден утринната молитва на абатисата бе внезапно прекъсната. След като довърши набързо проповедта си, сестра Едит обяви на наострилото уши събрание, че група пътници се задават по каменистата пътека, водеща към „Света Тереза“.
Всички излязоха от параклиса и в абатството настъпи небивало оживление. Всички се втурнаха да подготвят обителта за посетителите. Готвачките забързаха към кухнята, други нареждаха масите за обяд, макар да не бе дошъл обичайният час. Една от монахините се качи в кулата, за да наблюдава от върха й приближаването на кавалкадата.
Завиха край Норе Век. Навлязоха в теснината край извора Криста, където бляскавата струя вода падаше от тебеширенобялата скала. Тръгнаха през тресавището!
Джоана също бе обзета от любопитство като другите, и на нея й се искаше да зърне непознато лице, да чуе различни гласове, да научи новини от другите краища на страната. За миг забрави, че твърдо бе решила да отхвърли всяка мисъл за външния свят. Предстоеше отдих от монотонния живот в „Света Тереза“ — поне за мъничко.