Ездачите, които влязоха в неоградения със стени двор на абатството, бяха страшно много. Макар че не носеха нито брони, нито ризници, макар че над главите им се вееше само едно знаме — черна ивица, а над нея бял кръг и кървавочервен орел, — несъмнено бяха войници. От тях се излъчваше някаква неуловима сила и дързост.
И докато Джоана ги наблюдаваше — едно лице сред тълпата посрещачки, — очите й бяха привлечени от мъжа, който водеше групата, и по гърба й плъпнаха предупредителни тревожни тръпки.
Макар че всички мъже изглеждаха внушително, особено в очите на жени, несвикнали с войната, водачът им изглеждаше най-страшен от всички. Не се отличаваше от останалите нито с ръста си, нито с широките си рамене и гърди. Светлокосият здравеняк, който яздеше от дясната му страна, го надминаваше и в двете отношения. Беше по-скоро нещо в стойката му — толкова изправен, толкова уверен, сякаш имаше власт, може би авторитет, на който никой не се осмеляваше да противоречи.
Типичната надменност на благородник, помисли Джоана поне десет пъти. Но макар че веднага й стана неприятен, тя не можеше да откъсне очи от него. Той яздеше изправен на седлото, сякаш слял се с великолепния си кон. Дрехите му бяха тъмни и прости: къса кожена туника, тъмнозелени панталони и високи сиви ботуши. На едното му рамо висеше отметнато наметало, придържано от бляскава тъмна метална аграфа. Единствената отстъпка пред стила на галантните кавалери беше финият колан, опасващ талията му, от кожа със сребърни и златни инкрустации, с вградени камъни, които хвърляха искри под слабата слънчева светлина.
Той несъмнено беше от лордовете на кралството, но Джоана би го взела по-скоро за разбойник датчанин, отколкото за кавалер от двора на крал Джон. Беше твърде предпазлив, не се отпускаше нехайно на седлото. А и необичайно дългата му коса, спускаща се доста под раменете, като на някакъв старовремски езичник… Наистина изглеждаше такъв и тя потръпна тревожно.
Той плъзна бавно поглед из двора, сякаш търсеше нещо неназовано, и Джоана бе сигурна, че нищо не се изплъзва от проницателните му очи. Когато изгледа групичката, сред която бе застанала, тя се сви, изведнъж изплашена от присъствието му тук, в „Света Тереза“. Това е лошо предзнаменование, помисли Джоана, внезапно изпаднала в необяснима паника. Изведнъж съжали за глупавото си желание нещо да наруши еднообразното съществувание в абатството. „Отпрати го“, замоли се тя, докато той слизаше от седлото и се покланяше учтиво на сестра Едит. „О, моля те, майко Божия, отпрати го от това място.“
— Надявам се, че има новини от Йорк — чу шепот до себе си.
— Ако идват от Лондон, може да носят известия от Скънторп. Нямам новини от…
— Със сигурност не идват от епископството.
Шушукането престана, когато сестра Едит поведе мъжа към голямата зала, докато неговите другари слизаха от седлата. Отведоха ездитните коне и няколкото леко натоварени други животни към конюшнята — недостоен подслон за тези великолепни създания. В „Света Тереза“ имаше няколко коня, впрягаха ги в каручката за доставки. Но не подслонът за конете разтревожи Джоана, след като останалите жени започнаха да се разпръсват. Този човек идваше тук ненапразно. Тя беше сигурна. Абатството бе твърде усамотено, за да има друга причина. Не изглеждаше да е пратеник на гилбертинския орден. Значи трябва да е нещо друго.
— Такива хубави мъже. Веднага можеш да забравиш бедите, които мъжете причиняват на жените — забеляза един лукав глас.
Когато Джоана разбра, че го казва Уина, загледана в мъжете, които бяха последвали господаря си в залата, тя се намръщи.
— Най-добре е да избягваме посетителите и така светските изкушения — отвърна остро Джоана, цитирайки неотдавна чута проповед.
— Нима ти си изкушена? — запита Уина с нарочно подигравателен тон. — Значи по-добре е да те предупредя. Мъжете са навик, от който трудно можеш да се откажеш.
— А ти явно не си се отказала от този навик — изсъска раздразнено Джоана.
— Аз пък мисля, че проявяваш прекалено любопитство към този навик — проточи многозначително Уина. — Питам се защо.
Джоана бе готова да избухне, но нарочно сдържа резкия си отговор. Уина съдеше всички според мерките на собствената си разпуснатост. За миг Джоана се разтревожи, че Уина може да я е видяла в гората. Но отхвърли това предположение като малко вероятно. Трябваше да се тревожи за друго — дали наистина проявява прекалено любопитство към тези мъже… и изобщо към мъжете. Тя овладя чувствата си, обгръщайки се в мантия от ледено спокойствие.