— Подиграваш се на себе си… и на това свято място… с неприличните си забележки.
— Тук съм, защото трябва. Ще оставя благочестието в ръцете на онези, на които повече подхожда. Като тебе — добави хапливо Уина. — Но може би благочестието и на тебе не ти харесва особено, въпреки че се държиш така превзето. Винаги съм се чудила, Джоана, защо ти си дошла на такова място. Защо се криеш сред нас, когато си имаш дом и титла? Защо се криеш от удоволствията, на които имаш право поради произхода си?
Джоана нямаше какво да й отговори, затова се отдалечи навъсено, сподирена от подигравателния смях на Уина, разкъсвайки се вътрешно от ужасна ярост и внезапно негодувание. Идването й в „Света Тереза“ си беше само нейна работа, кипеше тя. И на никого другиго! Но жестоките подигравки на Уина бяха извикали спомени, които веднъж изровени, винаги беше трудно да бъдат отново погребани.
Абатството „Света Тереза“ бе неин дом още откакто бе пристигнала тук на крехка дванадесет годишна възраст. Със сигурност беше неин дом повече, отколкото замъкът, където се бе родила. Три дълги години — от смъртта на майка й, чак докато втората жена на баща й така гордо го бе дарила със син — баща й напълно я бе пренебрегвал, дори не забелязваше съществуванието й. Джоана непрекъснато молеше да бъде пратена в манастирско училище. Само и само да избяга от Оксуич. Но баща й твърдо отказваше. Едва раждането на пълноценен наследник смекчи малко отношението му. Или може би нетърпението на лейди Мъртис да се отърве от своенравната си заварена дъщеря. Но каквато и да беше причината, Джоана бе дошла с радост в „Света Тереза“, надявайки се да намери утеха и да избяга от горчивите спомени в Оксуич. Но не бе успяла. Не съвсем. И сега, поради някаква неизвестна причина, днешните неочаквани посетители бяха я накарали да разбере това.
Джоана остана извън главната зала по време на вечерята. Не искаше повече нито да вижда, нито да чува непознатите, които се хранеха заедно с тях… особено мъжа с дългата черна коса. Вместо това тя си изпроси от готвачката паница зелева супа и парче черен хляб, а в замяна обеща да й помогне да почисти след вечеря.
Тъкмо плакнеше лъжиците и дървените паници в каче с топла вода, когато я повикаха.
— Се… сестра Едит иска да ме види? — заекна тя смутено.
— Да. Каза да се приготвиш и веднага да дойдеш — отвърна възрастната монахиня със смирения глас, присъщ на всички гилбертинки.
— Да се приготвя?
Джоана изтри ръце и спусна навитите ръкави, губейки се в догадки. Абатисата рядко викаше някоя послушничка — жена или момиче, които още не бяха положили обета — в килията си, освен ако не се бе стигнало до нарушение на правилата на абатството. И то сериозно нарушение. Колкото и да се опитваше, Джоана не можеше да си спомни какво в поведението й може да е предизвикало тази неочаквана покана.
Спомни си, че бе наблюдавала Уина в гората. И не бе споделила тази информация, както се изискваше. Но как би могла сестра Едит да разбере за това? Нито птицеловецът, нито Уина я бяха видели; тя беше напълно сигурна.
Ужасно притеснена, тя приглади махагоновите къдрици, изскочили на слепоочията изпод бялото було, което закриваше непокорната й коса. Роклята й беше измачкана и доста износена, но така беше с повечето жени в „Света Тереза“. Сивата вълнена материя бе простичка, но й отиваше. Не знаеше какво още да стори, за да се приготви, освен да оправи шнура, препасан през кръста й, и да подреди гънките на роклята. В последно усилие плисна шепа студена вода на бузите си, за да охлади руменината им. И тръгна с наведена глава, както се полагаше на послушничка от гилбертинския орден, към килията на сестра Едит.
Не беше ходила в покоите на абатисата от няколко месеца, откакто я хванаха да се взира в празното пространство, вместо да работи усърдно над олтарната покривка от зелена дамаска, предназначена за епископ Милфорд от „Сейнт Джон“. Цялото население на „Света Тереза“ седмици наред бродираше трескаво, за да изпълни поръчката навреме. Сестрата й бе укорила за прекалено честите й замисляния. Тя егоистично оставяше ума си да блуждае, когато всички други работят толкова прилежно, за да довършат сложната олтарна покривка. Епископ Милфорд беше важна личност, неговата църква бе един от най-красивите.
Божии домове и тя трябваше да се чувства поласкана, че ще отдаде усилията си за такова голямо начинание.
Джоана бе смъмрена както трябва и надлежно се покая, а после внимаваше да заляга здраво над бродирането на зелената дамаска… и също толкова да внимава да не влага никаква лична гордост в работата си. Ако бродерията беше фина и равномерна, ако дори надминаваше всичко, което бе направила досега, това се дължеше на Бога, а не на нея.