- Баща ти обаче пита за теб - добави Дориан. - След срещите на Съвета винаги ме пита за теб. Мисля, че иска да се върнеш в Аниел.
- Знам.
- Ще отидеш ли с него?
- Искаш ли?
- Това не е мое решение.
Каол стисна зъби. Нямаше да ходи никъде, не и докато Селена бе тук. И не само заради това коя беше всъщност.
- Нямам желание да бъда лорд в Аниел.
- Мнозина биха убили за такава власт.
- Никога не ме е изкушавала.
- Не - Дориан опря ръце на перилото на балкона. - Не, ти никога не си искал нищо друго, освен сегашния си пост. И Селена.
Каол отвори уста, готов с оправданията.
- Да не мислиш, че съм сляп? - не му позволи да отговори Дориан, след което го погледна с ледените си сини очи. - Знаеш ли защо я поканих на танц по време на юледния бал? Не само защото исках да потанцуваме, а понеже видях как се гледате един друг. Дори тогава разбрах какво изпитваш.
- Знаел си. Но я покани на танц.
Стисна ръцете си в юмруци.
- Тя и сама може да взема решения. И го направи. - Дориан се усмихна с горчивина. - И за двама ни.
Каол си пое нова глътка въздух и се помъчи да успокои гнева си.
- Щом имаш чувства към нея, защо оставяш да бъде окована като животно към баща ти? Не можеш ли да я освободиш от този договор? Или се страхуваш, че ако я пуснеш, тя никога няма да се върне при теб?
- На твое място бих внимавал какво говоря - прошепна Дориан.
Но това бе истината. Макар да не можеше да си представи света без Селена, Каол знаеше, че трябва да намери начин да я измъкне от замъка. Не бе сигурен обаче дали го иска заради Адарлан, или заради нея.
- Баща ми е достатъчно лют, за да накаже и мен, и нея, ако повдигна въпроса. Съгласен съм с теб, че не е редно да я държим тук. Но все пак бих внимавал какво говоря. - Престолонаследникът на Адарлан го погледна студено. - Не забравяй кому служиш, Каол.
Някога Каол щеше да възрази. Някога щеше да каже, че верността му към короната е най-ценното му качество. Но от тази му сляпа вярност и покорство бе започнало пропадането.
Те бяха унищожили всичко.
Селена знаеше, че е прекарала в безсъзнание само няколко секунди, но те бяха напълно достатъчни на Баба Жълтонога да издърпа ръцете u зад гърба и да окове китките u. Главата я болеше жестоко, по врата u капеше кръв и се просмукваше в туниката u. Нищо сериозно - бе преживявала далеч по-лоши рани. Оръжията u обаче ги нямаше, захвърлени нейде из фургона. Дори тези от косата, дрехите и ботушите u.
Вещицата бе умна.
Селена дори не u даде шанс да разбере, че е отново в съзнание. Без предупреждение се стрелна напред, като изпъна раменете и главата си колкото се може по-силно.
Чу се трошене на кост и Жълтонога изпищя. Селена обаче вече се извърташе, за да застане на крака. Жълтонога скочи към другия край на веригата, бърза като пепелянка. Селена стъпи върху веригата между тях и с другия си крак я изрита в лицето.
Бабичката полетя назад като парцалена кукла и падна в сенките между огледалата.
Селена изпсува. Китките я боляха от оковите, но тя се бе измъквала и от по-лоши капани. Аробин я бе връзвал от глава до пети, след което u бе нареждал да се освободи, макар това да u бе коствало два дни на пода в собствената u мръсотия, както и едно навехнато рамо, за да се измъкне. Затова не се изненада, когато за секунди се освободи от веригата.
Извади носна кърпичка от джоба си и я използва, за да вземе едно дълго парче от счупено огледало. Наклони стъклото към сенките, накъдето бе полетяла Жълтонога.
Нищо. Само петно черна кръв.
- Знаеш ли колко млади девойки са изгубили живота си през последните петстотин години? - Гласът на Жълтонога бе навсякъде и никъде. - Колко вещици от клана Крочан съм унищожила? Те много приличаха на теб, смели и красиви. Вкусът им бе като на лятна трева. Като на студена кладенчова вода.
Това, че Жълтонога е вещица от клана на Железните зъби, не променяше нищо, каза си Селена. Освен че трябваше да намери по-голямо оръжие.
Селена огледа фургона - за вещицата, за изгубените си кинжали, за всичко, което да може да използва срещу бабичката. Погледът u се спря на рафтовете по близката стена. Книги, кристални топки, хартия, препарирани животни в буркани...
Щеше да я пропусне, ако бе премигнала. Бе покрита с прах, но проблясваше леко на светлината на далечната пещ. На стената над подпалките имаше дълга едноостра брадва.
Тя се усмихна лукаво и я взе от стената. В огледалата наоколо се появиха отражения на Жълтонога, хиляда възможности за това къде може да бъде. Да я чака. Да я дебне.