А единственият начин да умре като предател бе да направи това, от което той се страхуваше - да се присъедини към тайната организация, която търсеше Елин Галантиус, и да се върне в Терасен. Това бе намек, че не смята да го прави.
Нямаше да търси изгубената си благородническа титла и да се превръща в заплаха за Адарлан и Дориан. Той бе грешал. Отново, както винаги, бе грешал.
- Напусни покоите ми - нареди тя от фоайето, преди да влезе в игралната зала и да затръшне вратата подире си.
Не бе плакал, когато Нехемия бе починала, нито когато бе хвърлил Селена в тъмниците, или дори когато тя се бе върнала, с главата на Грейв - напълно различна от жената, в която се бе влюбил така.
Но когато Каол излезе от покоите u и остави ужасното завещание зад гърба си, не можа да стигне дори до собствената си стая. Едвам успя да намери един килер за метли, в който да се скрие, преди хлиповете да разтърсят тялото му.
43
Селена стоеше в центъра на игралната зала и гледаше към пианото, когато чу как Каол бързо излиза. Не бе свирила от седмици.
В началото бе само защото нямаше време - Арчър, гробницата и Каол окупираха всяка минута от деня и. След това Нехемия бе загинала. И оттогава досега не бе стъпвала в тази стая, не бе поглеждала музикалния инструмент, не бе искала да свири или да слуша музика никога повече.
Селена избута спомена за Каол от главата си, бавно повдигна капака на пианото и докосна клавишите от слонова кост. Не можа обаче да се накара да ги натисне, да ги принуди да издадат някакъв звук. Нехемия трябваше да е с нея, да и помогне с Баба Жълтонога и загадката, да и каже какво да прави с Каол, да се усмихне, докато Селена свири нещо твърде сложно за нея.
Нехемия си беше отишла. А светът... продължаваше напред без нея.
Когато Сам почина, Селена бе скрила спомена в сърцето си, редом до останалите мъртви, чиито имена пазеше в толкова дълбока тайна, че понякога ги забравяше. Но Нехемия. Нехемия не можеше да се побере там. Чувстваше се, сякаш сърцето и е прекалено пълно с мъртъвци, с животи, които са угаснали по-рано, отколкото е редно.
Не можеше да запечата Нехемия с тях, не и когато кървавото легло и последните обиди, изречени помежду им съпътстваха всяка нейна крачка, всяко нейно вдишване.
Затова Селена просто остана наведена над пианото, като прокарваше пръсти отново и отново по клавишите, без да си позволява да ги натиска.
И разреши на тишината да я погълне.
Час по-късно Селена бе на странното второ стълбище в края на забравения коридор с древни архиви. Часовник отекна някъде в библиотеката над нея. Образите на елфи и растения танцуваха по осветеното от пламъци стълбище, което се спускаше надолу и надолу, към незнайни дълбини. Бе намерила „Ходещите мъртъвци“ веднага -книгата бе изоставена на самотна маса между няколко други. Все едно я чакаше. За минути бе открила в нея заклинание, което и позволяваше да отключи всяка врата. Запамети го набързо и го използва няколко пъти на един заключен шкаф.
С върховно усилие на волята не бе изпищяла първия път, когато ключалката бе изщракала. Че и втория.
Нищо чудно, че Нехемия и семейството и пазеха силата си в тайна. И че кралят на Адарлан я търсеше.
Като се взираше надолу по стълбите, Селена докосна Дамарис и погледна към двата окичени с рубини кинжали, които висяха от колана и. Щеше да се справи. Нямаше от какво да се притеснява. Какво зло можеше да намери в библиотеката?
Със сигурност кралят имаше и по-добри места, в които да крие ужасните си дела. Най-много да намереше още намеци, че той има Ключове на Уирда и къде ги държи. В най-лошия случай... тя щеше да срещне закачуления, когото бе видяла онази нощ в библиотеката. Но блестящите очи, които бе зърнала от другата страна на вратата, принадлежаха на гризач. Нищо повече. А и ако бъркаше. какво толкова? Бе победила ридерака. Това не можеше да бъде по-лошо... нали?
Точно така. Селена пристъпи напред и спря на площадката.
Нищо. Не усети свръхестествен ужас или друго предупреждение, идващо от чужд свят. Съвсем нищо.
Направи още една крачка, а после още една, като сдържа дъха си, докато слизаше по стълбите. Вече бе толкова дълбоко, че не виждаше началото им. Можеше да се закълне, че изображенията на елфи по стената я следят и дори обръщат красивите си и диви лица подире и.
Единственият шум обаче бе от стъпките и и от пламъка на факлата. По гръбнака и пролазиха тръпки и тя спря, когато мракът на коридора изникна пред нея.
След миг бе при запечатаната врата. Не си позволи лукса да преосмисли плана си, когато извади въглена, нарисува два Знака на Уирда на вратата и прошепна съпътстващото ги заклинание. То сякаш изгори езика и, но когато го изрече, се чу тих глух звук и някакъв механизъм отвори вратата.