Прокле. Магията наистина бе проработила. Не искаше да мисли какво означава това и как е въздействала на желязото - на едничкия елемент, който се предполагаше, че е имунизиран срещу заклинанията. А в „Ходещите мъртъвци“ имаше още толкова много ужасяващи магии - за призоваване на демони и мъртъвци, за мъчения, които водеха до лудост и караха жертвата сама да поиска смъртта си.
Селена рязко отвори вратата и направи гримаса, когато тя изскърца по сивия каменен под. Студен и застоял въздух излезе от вътрешността на помещението и разроши косата и. Тя изтегли Дамарис.
След като провери два пъти, че няма как да се заключи отвътре, мина през прага. На светлината на факлата видя малко стълбище с десетина стъпала, което водеше към друг дълъг и тесен коридор. Прах и паяжини изпълваха всеки негов сантиметър, но не занемареният вид на мястото я накара да се спре.
Това направиха вратите, десетките железни врати, които опасваха коридора. Те бяха необозначени като вратата зад нея и не разкриваха нищо от това, което може би имаше вътре. В другия край на коридора блестеше още една голяма желязна врата.
Какво ли бе това място?
Тя слезе надолу по стълбите. Бе толкова тихо. Сякаш самият въздух бе затаил дъх.
Вдигна високо факлата с една ръка и, стиснала Дамарис с другата, приближи първата желязна врата. Тя нямаше брава, а по повърхността и имаше само една линия. Отсрещната врата имаше две. Номер I и номер II. Нечетни от едната страна, четни от другата. Продължи напред, като запалваше факла след факла и разкъсваше паяжините. Колкото по-навътре в коридора навлизаше, толкова по-големи ставаха номерата по вратите.
„Дали това не е някаква тъмница?“
По пода обаче нямаше следи от кръв, останки от кости или оръжия. Дори не миришеше лошо - само бе прашно. И сухо. Опита да отвори една от вратите, но тя бе здраво заключена. Всичките бяха заключени. Нещо u подсказа, че е най-добре да си останат така.
Главата започна леко да я наболява.
Коридорът продължаваше още и още, докато Селена най-после не достигна желязната врата в другия му край. Вратите от двете u страни бяха с номера 99 и 98.
След тях бе последната, без номер. Селена постави факлата до себе си и се опита да я отвори. Бе по-лека от предишната, но също заключена.
За разлика от вратите в коридора обаче, тази като че ли я подканяше да бъде отворена. Сякаш се нуждаеше от това. Затова Селена отново изрече отключващото заклинание, като изрисува с тебешир Знаците по древния метал. Вратата се отвори, без дори да изскърца.
„Може би това са тъмниците на Гавин, от времената на Бранън...“
Това щеше да обясни изображенията на елфи в горното стълбище. Може би бе използвал древните тъмници, за да затвори демоните от армията на Ераван или отвратителните същества, които хората му бяха пленили...
Устата й пресъхна, когато мина през втората врата и запали факлите по пътя си. Светлината отново разкри малко стълбище, водещо надолу към коридор. Този обаче завиваше надясно и бе значително по-къс. В сенките нямаше нищо - само още и още заключени врати. И бе толкова, толкова тихо...
Продължи да върви, докато не стигна вратата в другия край на коридора. Този път имаше 66 килии, всичките заключени. Тя отвори последната със Знаците на Уирда и се озова в трети коридор, който също завиваше рязко надясно. Бе още по-къс. С трийсет и три килии.
Четвъртият отново зави надясно. Имаше двайсет и две килии. Главоболието u се усили, но вече бе твърде далеч от покоите си, а и бе стигнала чак до тук...
Селена спря пред четвъртата врата.
„Това е някаква спирала. Лабиринт, който те отвежда все по-навътре и по-навътре в себе си...“
Прехапа устни, но отключи вратата. Единайсет килии. Ускори крачка, докато не стигна пета крайна врата. Девет килии.
На шестата врата спря.
Докато гледаше този шести портал, я полазиха различни тръпки.
„Дали това не е центърът на спиралата?“
Когато тебеширът докосна желязната врата, за да изпише Знаците на Уирда, един глас в ума u u нареди да бяга. Тя искаше да му се подчини, но въпреки това отвори вратата.
Факлата u разкри коридор, потънал в руини. Част от стените бяха паднали, а дървените греди бяха станали на парчета. Паяжини изпълваха пространството, заедно с парцали по камъните и гредите, полюшвани от слаб вятър.