Смъртта бе идвала тук, и то неотдавна. Ако това място бе от времето на Гавин и Бранън, дрехите щяха да са станали на прах. Тя погледна трите килии, които опасваха краткия коридор. В края му имаше още една врата, която висеше от единствената си останала панта. Мрак изпълваше пространството отвъд нея.
Третата клетка обаче предизвика интереса и.
Желязната врата към нея бе разбита, а повърхността и бе изкривена. Отвътре.
Селена вдигна Дамарис, докато гледаше към отворената клетка. Който и да бе затворен в нея, бе успял да се измъкне. Светлината на факлата и не разкри нищо, освен купчини кости, някои от тях смлени до степен, че бяха неразпознаваеми.
Насочи вниманието си обратно към коридора. Нищо не помръдваше. Внимателно пристъпи в килията.
От стените висяха железни вериги, счупени на местата, където трябваше да са оковите. Черният камък бе белязан от бели резки, десетки дълги и грапави бразди в групи по четири.
Следи от нокти.
Обърна се към счупената каменна врата. По нея имаше безброй резки.
Кой можеше да остави с ноктите такива следи в желязо? Или в камък?
Тя потръпна и бързо излезе от клетката.
Погледна назад към пътя, по който бе дошла. Той сияеше от запалените факли. От другата страна бе тъмното открито пространство, което водеше напред.
„Ти си в центъра на спиралата. Виж дали няма отговори на въпросите ти. Нали така поиска Елена...“
Завъртя Дамарис няколко пъти. Само колкото да разкърши китката си, разбира се. Раздвижи и врата си и влезе в тъмницата.
Тук нямаше факли. Седмият портал разкри само кратък коридор и една отворена врата. Осма.
Стените и от двете страни бяха издраскани от нокти. Сърцето и заби яростно и притихна, щом пристъпи по-наблизо. От другата страна на портала имаше вито стълбище, което водеше нагоре, толкова нависоко, че тя не виждаше върха.
Но накъде?
Стълбището вонеше. Тя вдигна Дамарис и започна да се изкачва по стъпалата, като внимаваше да избягва падналите камъни, осеяли пода.
Продължи да се изкачва нагоре и нагоре, благодарна за тренировките си. Главоболието и се бе усилило, но когато стигна върха, забрави и за умората, и за болката.
Вдигна факла. Обграждаха я стените от блестящ обсидиан, високи, високи... Толкова високи, че не можеше да види тавана. Бе в основата на някаква кула. Зеленикави ивици блестяха по странния камък на светлината на факлата и. Бе виждала този материал и преди. Но къде...
„Върху пръстена на краля. И върху този на Перингтън. И върху този на Каин...“
Тя докосна камъка и усети как потръпва. Главата я заболя толкова силно, че тя едва не повърна. Окото на Елена заблестя в синьо, но бързо угасна, все едно светлината му потъна в камъка.
Олюля се към стълбите.
„Какво, в името на боговете, е това?“
Сякаш в отговор на въпроса и, кулата отекна от оглушителен звън, който я накара да отскочи назад. Той отекна отново и отново с металически писък.
Тя вдигна очи към мрака над нея.
- Знам къде съм - прошепна, а стените погълнаха думите и. В часовниковата кула.
44
Дориан се загледа в странното вито стълбище. Селена бе намерила прословутите катакомби под библиотеката. Това не го изненада. Ако в Ерилея имаше някой, способен на подобно нещо, това бе именно тя.
Канеше се да отиде да обядва, когато я видя как отива в библиотеката с меч на рамо. Може би щеше да я остави на мира, ако не бе сплетената u на плитка коса. Селена никога не сплиташе косата си, освен ако не отиваше в битка.
Не я шпионираше. Не я следеше. Просто бе любопитен. Последва я през изоставените коридори и стаи, като винаги стоеше на разстояние и стъпваше тихо, както го бяха научили Каол и Бруло преди години. Последва я, но Селена не изчезна в това стълбище, след като се озърна подозрително зад себе си.
Да, Селена бе намислила нещо. Затова Дориан зачака. Една минута. Пет. След десет я последва. За да направи така, че да изглежда случайно, ако се засекат.
И какво виждаше сега? Боклуци. Стари пергаменти и книги, разхвърляни наоколо. Нататък имаше още едно вито стълбище, подобно на предишното.
Полазиха го тръпки. Тази работа хич не му харесваше. Какво търсеше Селена тук?
Вместо отговор магията му изкрещя да избяга в обратната посока и да потърси помощ. Главната библиотека обаче бе твърде далеч. Докато отиде дотам и се върне, белята вече щеше да е станала. Може би ставаше точно в този момент...
Дориан бързо слезе по стълбите и намери слабо осветен коридор с една-единствена врата, която зееше отворена. Върху нея имаше изписани два Знака с тебешир. Когато видя опасания с килии коридор нататък, замръзна. Желязото вонеше и направо му се догади.